След подвързването на 4 кг учебници и безуспешното пазаруване на помагала, Розина Макавеева е тук, за да ни разкаже от първо лица за хаоса от изисквани учебни материали в българската образователна система и тормоза, на който са подложени родителите още в началото на учебната година. Страшно е!
Мислех си, че след стресиращите дни преди т. нар. малки матури нищо в училището на детето ми не може да ме уплаши. Но ето че след истеричната и изтощителна подготовка за НВО в четвърти клас, дойде и началото на пети.
Не съм майка орлица. Даже обратното - много искам синът ми сам да е отговорен за уроците, домашните и всичко, свързано с ученето. Винаги помагам, когато поиска. Познавам го добре и разбирам кога и какво го тревожи.
Преминахме заедно през матурите - той определено беше в стрес и под огромно напрежение. Възприех мъчително идеята, че това е нормално. В разговори с други родители разбрах, че и при тях е преминало трудно и изтощително. И си обещах, че през следващата година ще подходя по друг начин.
Ще се опитам да постъпвам рационално и хладно, премислено, без емоции, така че да спестя на себе си и сина си стреса и безсънието, напрежението и хилядите въпроси.
И ето - след едно дълго и чудно лято, дойде и първата родителска среща. Преди първия учебен ден. Изслушахме по радиоточката тържествено слово на директора. Модерно училище, електронни бележници, електронна система, ограничен достъп, сигурност, безопасност, отговорност, иновативност...
Запознахме се с новата класна, поприпомнихме си някои основни правила и норми, които поставя училището, попълнихме няколко декларации и толкова. За помагала и допълнителни материали стана въпрос, но нищо не се изясни. Всеки учител ще си каже изискванията. Скоро.
Направихме си вайбър група, за да сме всички родители във връзка - помежду си и с госпожата. Електронната система не работи, ъпдейтва се или нещо друго. На нея засега не можем да разчитаме.
Идва и новата учебна година. Цвете, изгладена риза, нови маратонки. Пълен училищен двор, силна музика, речи, водосвет, балони. Родители безброй.
И така започна всичко.
Първи ден - детето се прибира от училище радостно и ведро - нови деца, стари приятелчета, готини нови учители. В тефтера са записани няколко от лелеяните учебни помагала, по които ще работят през годината. А във вайбър групата - 34 съобщения. Баща предлага да закупи общо за всички, следват въпроси, уточнения и препоръки. Чакаме и останалата част от списъка.
Втори ден - почти същия ентусиазъм, лека умора и смут от ставането в 6 ч. Списъкът се допълва бавно и несигурно, с обичайната купчина съобщения и чуденки от всякакъв характер.
Ден трети - електронната система все още я няма никаква. Оплели сме се с помагалата тотално. Съобщенията не спират да текат. Всякакъв опит да имам социален живот или да помисля за работа, вечеря, книга или тих разговор е обречен.
Ровя в сайтове на книжарници, издателства, звъня на приятелки, пиша си с майки от цяла София. Намирам спокойствие само докато подвързвам учебниците - бяла гладка хартия, малки сини етикети. Етикети, бяла хартия, етикети.
Учебниците - само те - тежат 4 килограма. Без подвързиите. Без тетрадките, без маратонките за физическо, линия, транспортир, пергел, клечки и лепило.
Не мога да повярвам, че лятото се е изпарило така внезапно.
Смачкана и разногледа, преглеждам поредния чат. Снимка на учебна тетрадка, пак търсене в Интернет, дописване в списък, задраскване на друго.
Не издържам и отивам в голяма книжарница - ще взема поне част от помагалата, за които съм поне наполовина убедена, че са правилните.
Питам продавачките къде са учебните материали, те - с тихо съжаление - ми посочват един полупразен ъгъл на книжарницата. След 20-минутно ровене намирам едно(!) - едно-единствено помагало.
Успокоявам се, че вероятно защото книжарницата е на възлово място, затова е така разграбена. Вече съм на път към следващата.
Давя тревожността си във фуния сладолед. За 2 минути въздействието му се разнася като димка на полето. Нещо под лъжичката ми потреперва и в главата ми се стрелва тревожната мисъл, че ще имам дежа вю.
В следващата книжарница всичко започва отначало: “Извинете, къде са помагалата”/“Ето там”.
Намирам една стена с рафтове, подредени според различните класове. Те обаче са закрити от двама, приведени като сумо бойци бащи, с омачкани списъци в ръце; от майка с разкопчани сандали - на колене, взряна в телефон; и от друга майка, ревниво пазеща с изпружен ляв крак купчинка бумаги, докато с дясната си ръка посяга към най-горния рафт - за 11 клас.
Натъпквам се между четиримата, на пръсти съм и съм в поза, която не мога да си представя, че владея.
Вадя списък. До мен се появява още една майка, която по телефона разисква с приятелка дали в онова изречение подлогът е “те” или нещо друго, което тя била забравила...
Вече съм награбила три помагала, сравнявам по списъка, чета издателства, сравнявам корици и, ето, че в този момент пристигат още 17 съобщения с приложени снимки на нови и нови помагала.
Някои са вместо тези от вчера, ако онези ги няма, но не от това, а от другото издателство.
Вадя химикалка, пиша и задрасквам, заобиколена от следните хаотични разговори:
"А кой тук е спомагателният глагол?"; "Извинете, имате ли... на... издателство ...?"; "Не, вижте в сайта."; "Аз търся само учебна тетрадка номер 2"; "Елате да видим, че извадихме нови..."; "Да ви пратят снимка.."; "Ама как без бележници?!"; "Кога са тестовете за входното ниво?"
Главата ме стяга сякаш от часове, чудя се как ли изглеждам отстрани, може би вече имам тикове, дали да не разпусна сандалите...
Излизам от книжарницата с цели две закупени помагала. Поглеждам в лъскавата витрина пред мен. Оттам ме гледа едно разчорлено, изгърбено и тъжно отражение.
След мен се измъкват и бащите сумисти, стискайки техните си бумаги. Също толкова тъжни и изморени.
Оглеждам се за сладолед. Звънят ми за униформите. Отказвам се.
Валериан?
Честита нова учебна година!
Още по темата:
