Когато разбрахме за ужаса Могилино, всички плакахме и се клехме, че това повече никога не бива да се случва. Години по-късно журналистката Кейт Блюет, създала филма "Изоставените деца", показващ нечовешките условия, в които живееха децата в дома, се върна с новия си филм "Скритите деца на България", за да ни каже, че нищо не сме направили.
Междувременно три правозащитни организации в сферата на уврежданията заведоха безпрецедентна съдебна процедура срещу Европейската комисия, която е отказала да спре финансирането от Европейския съюз за изграждането на малки домове за деца с увреждания.
Защо България отново е във фокуса на общественото внимание в цяла Европа като страна, която е напълно неспособна да реализира истинска реформа, въпреки демонстрираната политическа и обществена воля? Помолихме Надежда Цекулова, журналистка с дългогодишен опит в отразяването на теми от сферата на здравеопазването, човешките права и социалната политика, да се опита да обобщи защо отново сме в изходна позиция с една от най-важните социални промени, която вече трябваше да е факт.
Когато Елисавета (Елисавета Белобрадова, бел. ред.) ми предложи да напиша този текст, помолих я да ми формулира какво е основното послание, което търсим с него. „Защо стана така и какво точно стана“, беше отговорът.
Всъщност, да.
Базираната в САЩ международна организация за правата на хората с увреждания DRI и журналистката от BBC Кейт Блюет представиха на международна сцена резултатите от реформата в грижите за деца у нас. Вероятно сега, когато очите на Европа отново са вперени в българската система за формална грижа, е подходящо отново да разкажем какво точно се случи с процеса на извеждане на деца от институциите, и защо на финала му нещата не изглеждат такива, каквито ни се искаше да вярваме, че са.
Данните сочат, че през 2018 г. над 10 000 деца са живели извън родните си семейства. Най-много (близо 4900) са настанените при близки и роднини. Около 2900 са в Център за настаняване от семеен тип (ЦНСТ), като половината от тях са с увреждания. Над 2200 са в приемни семейства, около 650 са в институции (домове от стария тип) и около 400 са осиновени.
Фокусът на вниманието пада върху тези около 3600, които живеят институционализирано – тоест се отглеждат в някакъв вид „дом“, бил той голям или малък.
Така наречената „деинституционализация“ стартира през 2010 г. след силен международен натиск, с разработването на НАЦИОНАЛНА СТРАТЕГИЯ „ВИЗИЯ ЗА ДЕИНСТИТУЦИОНАЛИЗАЦИЯТА НА ДЕЦАТА В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ и план за действие към нея. Двата документа отчитат сериозните недостатъци на институционалната грижа, хвърлят вината за нея на 40-те години комунизъм и начертават път за извеждане на децата от домовете и осигуряването на грижа в среда, близка до семейната. Към онзи момент в трите вида институции (Дом за медико-социални грижи, Дом за деца, лишени от родителска грижа и Дом за деца с умствена изостаналост и физически увреждания) живеят над 7500 деца. Философията на започващата реформа стъпва на няколко фундамента:
- семейството е най-добрата среда за развитие на детето; когато не може да остане в биологичното си семейство, запазването на връзката с него е от изключителна важност, а алтернативните грижи трябва да са възможно най-близки до семейните;
- за всяко дете трябва да има индивидуална оценка и индивидуален подход, в зависимост от конкретния случай;
- социалното включване е от първостепенна важност (тоест, детето да се среща с хора, да ходи на училище, да посещава кино, концерти, да слуша музика, да има приятели).
Запомнете ги тези фундаменти, защото те са белег, че от ден едно на реформата както отговорните институции, така и всички ние, уж заинтересованото и наблюдаващо процеса общество, сме знаели прекрасно какви са проблемите и какъв е правилният подход за решаването им.
Така през изминалите 9 години страната ни – с различен темп, но завидна упоритост – започва да изгражда новите социални услуги. Важно е да знаете, че ако под „услуга“ вие си представяте нещо, което се прави за подпомагане на нуждаещия се човек/дете в естествената му, семейна среда, то държавата нарича по този начин също домовете за деца и възрастни, както и центровете за настаняване, защитените жилища и прочие, обобщени като „услуги от резидентен тип“. По дефиниция това са услуги в общността с възможност за настаняване – тоест, детето хем е настанено в нещо, което не е точно семейство, хем все пак води живот, близък до семейния, и си общува с околния свят.
Още през 2012 г. обаче ангажираните с правата на децата организации алармират, че декларираните добри намерения не водят до търсените резултати. Появяват се поредица от доклади, становища и писма, които, ако ми позволите отклонение от литературната чистота, плясват на масата крилатата фраза на Виктор Черномирдин „Хотели как лучше, а получилось как всегда.“ Организациите предупреждават, че:
първо, не се създават услуги, които да подкрепят биологичните семейства да отглеждат своите деца в риск (без значение дали рискът е от бедност, поради увреждане или друг фактор);
второ, не се настаняват достатъчно деца в приемна грижа и не се полагат достатъчно усилия за развитие на приемната грижа;
и трето, не се създават специфични компетенции и не се търсят възможности за развитие на персонала на създаващите се резидентни услуги, което крие риск да ги превърне в по-малки копия на съществуващите домове.
През 2015 г. се провежда първият национален протест на хората с увреждания и техните семейства. Миролюба Бенатова, тогава работеща за Нова телевизия, прави филма „Заложници на децата си“. Той дава много ясен и недвусмислен отговор на въпроса защо специално децата с увреждания често не остават в семейството. И той е – защото ако останат, семейството престава да съществува. Става ясно, че на практика все още почти не съществуват услуги, подпомагащи семейството и човека с увреждане, за да продължат нормалния си живот в общността. А доколкото ги има, те са крайно недостатъчни и много, много далеч от заявения в началото на процеса на деинституционализация стремеж за индивидуална оценка на нуждите. Филмът предизвиква бурна обществена реакция.
В същата година, след неколкократно удължаване на сроковете, приключват три проекта, в рамките на които държавата „деинституционализира“ деца. В края ѝ е отчетено, че институциите за деца са наполовина спрямо броя им през 2010-а. Броят на децата във формална грижа обаче (тоест извън семействата им) се е увеличил от малко над 7000 на малко над 8000. Отчетено е също, че децата с увреждания са изведени от институциите. На практика обаче те са настанени в новопостроените Центрове за настаняване от семеен тип, обгрижвани от същия персонал, а често – в по-малка къщичка в двора на стария „дом“. Сигналите за насилие и нехуманно отношение, които дава неправителственият сектор, не получават никаква устойчива реакция.
Така, прескачайки с големи крачки през годините, стигаме до 2018 г. Тя започва със скандал в ЦНСТ за деца и младежи с увреждания в Габрово, станал известен като дом „Хризантема“. Любителско видео, показващо насилие от страна на персонала към настанените в дома, обикаля медиите и води до уволнения и подмяна на екипа. Седем месеца по-късно обаче прокуратурата приключва разследването на случая с констатацията, че няма доказателства за насилие над деца. Междувременно под прозорците на отговорните институции тече безпрецедентният няколкомесечен протест на семействата на деца и хора с увреждания, защото услуги и подпомагане за тях все още няма, отглеждането на дете със специални нужди у дома е предизвикателство за цялото семейство, а след като това дете стане възрастен, предизвикателството се превръща в унищожителна агония.
Докладите на наблюдаващите организации продължават да сочат, че децата в резидентните услуги живеят в изолация, без рехабилитация и медицинско проследяване, без шанс за интеграция с външния свят, най-често и без образование, но пък във висок риск да станат жертва на насилие или дори да загубят живота си при неизяснени обстоятелства, без никой в последствие да се поинтересува от този факт.
И стигаме до 2019-а. Годината, в която хиляди излязоха на протест срещу Националната стратегия за детето, без да са я чели. В която депутат поиска неправителственият сектор да бъде отстранен от предоставянето на социални услуги, без ни най-малко да е наясно какво може да предложи държавата в замяна; пък и без да го интересува. Годината, в която Европейската комисия беше дадена на съд, заради това, че години наред е давала пари за строеж на „центрове“, без да провери какво се случва с хората в тях. Годината, в която една американска организация и една английска журналистка дойдоха, за да ни посочат с пръст здрави деца, настанени сред тежко увредени и оставени без никакъв контакт със средата им и биологичното семейство; болни деца, лишени от медицинско наблюдение и каквато и да било терапия; измъчени възпитателки, обгрижващи сами по 10-12 деца и младежи с увреждания без обучение, без подкрепа от специалисти и срещу минимална заплата. И да ни кажат „Това ли са ви новите услуги? Ами, провалили сте се.“
А по пътя към този провал са изхарчени най-малко 260 млн. евро финансиране от ЕС и Световната банка.
Обидно и болезнено е да признаем, че през цялото време сме знаели какво точно става. Наличието и на позитивни примери не е повод за гордост, нито е достатъчно за отмиване на срама и гузната съвест, защото изоставените, забравените, „складираните“ (по израза на Кейт Блюет) все още се измерват в хиляди.
А защо стана така: вероятно, защото всички ние, като общество, създало съответстващите на възможностите и представите му институции – толкова си можем.
