Може да се каже, че някои от нас са оцелели въпреки майките си, а детският спомен мил при нас има вкус на фрикасе и сутляш. Мушкатото като средство за справяне със запека далеч не е единственото, което нашите майки са смятали за съвсем обичайна част от гледането на деца. Ето някои неща, които вероятно няма да ви хрумне да правите с децата си, за разлика от майка ви.
„Дай на мама да ти оправи косичката“ (плюнчи пръсти)
Няма по-топло и мило засвидетелстване на майчината любов от това мама да си наплюнчи палеца и да ти почисти петното от лютеница на бузата. Или да ти заглади бретона. Ако сте се чудили мама откъде е събрала парички едно време да ви купи ластични дънки, да знаете – спестила е от гел за коса през всичките тези години стилизиране с плюнка.
На задната седалка без колан
Пазя свидни спомени от пътуването до морето с нашите – аз, на задната седалка между буркани с лютеница, консерви "Русенско варено" и дини в краката ми. Ако се случеше да спрем рязко, аз просто се плъзгах от единия прозорец на Москвича до другия. Всъщност дори не помня Москвичът да е имал колани на задната седалка. Не помня дори и на предната да е имало... Едновремешното бебешко кошче за кола е било нещо като коша на количката, поддържан от ръцете на майката да не се лашка много-много, за да не пречи на шофьора.
Газирана напитка на закуска, на обяд, на вечеря
Не знам у вас дали е било така, но вкъщи майка ми разрешаваше да пия „Етър“ дори и на закуска. Всъщност, не ми разрешаваше да пия повече от три на ден, но не по здравословни причини, а защото напитката бързо свършваше в магазина, а и на нашите трябваше да им останат пари и за „Работническо дело“.
До магазина сам-самичка
Когато аз бях дете, ни даваха да излизаме сами навън. Майка ми ме пращаше до магазина сама. Сам-самичка. Без мобилен телефон и без GPS. Пращаше ме с колелото до хлебарницата в съседния квартал, с пари в джоба, да купя топъл и димящ ръчен хляб. Днес децата, които виждам сами на улицата, са обикновено просяци или бездомни... А от самата идея сега да пусна 9-годишния си син до магазина ми идват новинарски заглавия в главата за отвлечено или сгазено дете, или дете, нахапано от улични кучета.
Бегом-пешком
Нашата къща беше на около 20 минути пеша от трамвайната спирка. И тогава имаше автобуси от спирката до вкъщи, но минаваха на около 15 минути и аз предпочитах да извървя това време. Вървях сама по невинаги осветената главна улица на квартала. Повечето ми приятели живееха близо до трамвайната спирка, така че всеки ден трамбовах по този маршрут. Вървенето пеш беше някак си най-нормалното нещо на света. Вчера по-голямата ми сестра ми разказва как е вървяла пеша по обичайния си маршрут за пазаруване, което ѝ се струвало около два часа ходене без почивка - само от разказа се уморих и ме заболяха краката!
„Пращат ме за чаша захар“
Помня времето, когато познавахме всичките си съседи. Даже помня, че повечето бяха добри хора, с които майка ми пиеше кафе редовно. Да ме прати до леля Любка отсреща за чаша захар или пакетче сода беше най-обичайното нещо на света. Сега няма как пратим децата си, защото в повечето случаи дори не поздравяваме ония от апартамент 28 с шумното куче, на които дори не знаем името, нищо че акаме в една и съща тръба и топлим различните страни на една и съща стена.
ДАЖЕ си говорехме със съседите
Не само, че за чаша захар няма да им звъннем на вратата, ние дори не говорим със съседите си днес! Майка ми пиеше кафе със съседката всяка сутрин, под чадъра на масичката в двора, и си говореха с часове. Съседите даже бяха канени на някои семейни събития - какъв ужас за съвременния човек! Диалогът между съвременните съседи днес е „Ваш ли е пасатът долу? Може ли да го преместите?“.
Оставяха ни да се движим необезопасени около стък-ле-на маса (ужас, кръстим се!)
Не съм сигурна дали нашите майки са знаели какво значи да обезопасиш дома си за малко дете. Улики за това нензание виждам в лицето на холните масичките със стъкло отгоре, които присъстват във всяко списание за дома от онова време. Бебетата са се учели да ходят, като са се държали с ръце за такива стъклени масички, тези страшни оръжия, които просто са чакали бебето да се обърне настрани, за да му избодат очите или да му нарежат крачетата.
После се появява търсенето в Гугъл на „как да обезопасим дома си за прохождащо дете“ и майките откачат, и започват да лепят протектори от пяна по ръбовете на масичките, които пък стават толкова отвратително грозни, че никой никога повече не си купува стъклена холна масичка, за да не сънува кошмари от гледката.
Сега стъклени холни масички има само в домовете на бабите реститутки, защото това е единственият начин да опазят гарсионерата от хищни наемателки-студентки, които искат да раждат и да гледат деца там.
Да не вдигне телефона, когато детето е далеч от дома
Случвало се е майките ни да не вдигнат телефона, когато сме звъняли от пощата в Кранево, където сме на летен лагер, или от вилата на леля. Може би майките ни в този момент са пушели блажена цигара на масичката под чадъра навън, или са били на разходка с татко, или са слагали зимнина в буркани, кой знае. Важното е, че не са вдигнали слушалката, когато сте звъняли.
В днешно време майка да не отговори на обаждане на детето си е много страшно – ами, ако горканчо-синковецът или щерката-принцеса звънят от багажника на някой миниван, където са отвлечени и лежат завързани с чорапогащник?
Кккааакк такккаа няма да вввдигна теееллллфона!?!?!?
Пускаха ни на море без слънцезащитен крем
Когато бях дете, една опаковка слънцезащитен крем стигаше на цяло семейство от майка-татко-и-аз за двуседмичното ходене на курорт. Майка ме намазваше с лосион сутрин преди да отидем на плажа и ми стигаше за цял ден. Така беше, докато един ден науката съсипа всичко, като обяви слънцето за наш враг.
Малко след това майките вече не пускаха дечицата си да излязат от вкъщи без слънцезащитен крем фактор поне SPF 200, с който да могат да отлетят и в открития Космос. Няма да се усетим дори как снимките на дечица, които тичат на воля в слънчев ден, по напълно голи, незащитени бузи, нослета и брадички, ще останат в архивите като пример за опасно родителство.
Да отвориш вратата на момчето, с което ще излизаш
Едно време, когато „светът е бил черно-бял“, както казва синът ми, момчето, което идва да те вземе за кино, влизаше у вас, за да се запознаят вашите с него (или, да бъдем честни, за да може баща ти да му вкара респект предварително). На днешните дъщери им свирват с клаксона под прозореца и те тичат по стълбите, а горките майчици висят от прозореца, да видят поне регистрационния номер на колата, която отвежда щерка им.
С ножици в ръце
Отчетливо помня как режехме с ножица животни от цветна хартия в детската градина. Явно по същото време някъде някое детенце на 5-години си е порязало с ножицата пръстчето и, хоп, всички ножици изведнъж станаха обществен враг. Днешните ножици са пластмасови и с протектори, така обезопасени, че ако действително отрежат нещо, ще е заради случаен заводски пропуск да затъпят и двете остриета. Днешните детски ножици ги продават в опаковка, която можеш да отвориш само със старовремските ножици на баба.
Кварталните баби бавачки
Едно време майка ме оставяше на някоя баба в квартала за няколко часа да ме наглежда, ако трябва да свърши нещо или да отиде на банкет примерно. По тази причина днес имам и млечна сестра – със съседското момиче Гергана ни делят два месеца разлика, което не е пречело на майките ни да кърмят и двете, когато едната майка е гледала и двете деца за няколко часа. Днес всеки, който иска дори да погледне бебе отблизо, камо ли да го гледа за няколко часа, трябва най-малкото да е завършил медицина, пренатална ако може, да да даде отпечатъци заедно с биографията си при кандидатстване за детегледачка и да предостави свидетелство за съдимост.
Даваха ни да ядем сладко
Кой не е повръщал от преяждане с толумбички? Кой не си е омазвал косата със захарен сироп от баклавички? Кой не е излапвал като прасе половин тава реване? Тогава нямаше толкова голям избор от лакомства, като днес, но помня, че изяждахме всичките виолетки от пакетчето наведнъж и се плезехме с лилавия език. Днес опаковката от желирани мечета се отваря, преброяват се мечетата и се дозират по три на ден, в идеалния случай разделени на три отделни приема след хранене. Някой ден децата ще се усетят, ще се организират в протестно движение и ще се залостят в някоя сладкарница с плакати #OccupyCandyshop!
Дупчеха ни ушите вкъщи
Да, най-вероятно не е било най-хигиеничното място и най-прецизната хирургия, но на много деца ушите им са пробити за първи път от майките им у дома, с игла в ръка и запалена свещ за стерилизиране. Днес водим детенцето на хирург, който преди да пробие ушенцето, бие инжекция против тетанус на детето, на себе си и на майката, връчва декларация за информирано сгласие на майката и пише амбулаторен лист за домашен стационар за възстановяване поне три дни.
"ЩЕ МИНЕ, СТИГА РЕВА!"
Аз, като повечето деца, бях доста палава и все се забърквах в пакости. Обикновено те завършваха с гипсиран крайник и лек до среден бой от майка. Не бях само аз така – ако някога имаше Фейсбук, всичките ми приятели щяха да са се чекирали в Травматологията на Пирогов. Просто тогава да се качиш на покрив беше лесно, не като сега. Сега иди катерѝ Бизнес център Камбаните, да ти дойде акълът! Чисто новият гипс беше гордост, постижение! Изкълченият лакът беше за слабаци, истински смелите деца знаят защо пищялът се нарича пищял. И то без Гугъл.
В какъвто и вид да се прибирахме от улицата, майките ни казваха: „Ще мине!“ Без значение дали глезенът ти е син, вижда се костта на коляното или си носиш кутрето в шепа, майките намазваха раната с йод, лепваха отгоре лейкопласт и те пращаха до гастронома за парче от пита кашкавал.
Днешният педиатър не си тръгва от работа, а тайно бяга от кабинета си, промушвайки се инкогнито между майките, заради нескончаемата върволица от съвсем здрави деца с ожулени от игра колене, доведени от стресирани майки, които в интернет са прочели за страшна анаеробна бактерия, която влиза в тялото през порязаният на стрък трева пръст.
Учехме се да караме кола...в движение
Кое днешно пораснало дете не помни как майка му или татко му са го слагали да седне в скута им и да върти волана? А повечето от нас сигурно си спомнят и че колата действително тръгваше натам, накъдето завъртахме волана, нали? През 2007 Бритни Спиърс е снимана как шофира, докато синът ѝ Шон е в скута ѝ, заради което губи родителските права над децата си. У нас едва ли ще се случи това, поради липса на работеща съдебна система, но съм сигурна, че на никоя майка днес не ѝ хрумва да сложи детенце на скута си и да подкара към кръговото на Сточна гара.
Карахме колело без каска
С вятър в лицето и слънце в косите, устремени надолу по улицата! След нас оставаха само лигите от захилените ни лица. После някой отнякъде спусна концепцията за „безопасно управление на велосипед“ и уби с лопата цялото забавление от каране на колело. Като с чук ни набиха по главите необходимостта да слагаме каски, без значение дали колелото е с три гуми, с помощни или е всъщност тротинетка – всички се превърнахме в умален Ланс Армстронг.
Дъвките-цигара
Що за чудовище би дало на детето си цигара!? Явно забавно чудовище би. Дъвките-цигара, които майка едно време купуваше като награда за отличен на контролно или когато измиех чиниите, за да ѝ помогна. Днешните майки никога няма да дадем на децата си да дъвчат нещо, което прилича на цигара, но вместо това нямаме проблем да им даваме ментови и фруктови бонбони с усмихнати личица или във формата на сърце, които никак, ама никак не приличат на амфетамини.
"Боса по асфалта вървя си..."
Когато бях малка, в магазините нямаше такъв артикул като „бебешки обувки“. За бебетата имаше терлици. Това е така, защото, както е известно, бебетата не извървяват кой знае колко дълги разстояния. За мен и връстниците ми може да се каже, че сме земни хора, защото от малки се зазимихме боси за паважа. Търчахме боси по горещите асфалтовите улици, хладните кални треви, нагорещените морси пясъци, скачахме в дъждовните локви и изобщо босите ни нозе бяха в непрестанна връзка с Майката Земя. Добре, че измислиха интернета, за да може днешните майки да гугълват и да четат какви са ползите от ходенето бос, например подобряване на съня, намаляване на стреса, подсилване на имунитета и още много. Много е възможно нашето поколение босоноги деца да е последното със здрави нерви, здрав сън, здрав дух и здраво тяло.
В сладкарницата торта няма
Да, в сладкарниците от моето детство имаше тулумбички, баклави, боза и кадаиф, торти нямаше. Най-близкото до торта бяха пастите, с толкова изсъхнала сметанова глазура, че според мен я шпакловаха върху блатовете, вместо да я мажат с шприц. Всичко сладко се правеше от майка у дома, която купуваше продуктите от Кооперативния на връщане от работа и взимаше яйца от съседката, която гледаше кокошки в задния си двор. Сигурно много от нас помнят вкуса на содата бикарбонат, която беше основна съставка на повечето рецепти за кекс. Единственото, което можеше да премахне вкуса на сода от устата ви е този на сутляшът в детската.
Думата „фрикасе“ отключва лек тик в повечето ми връстници. Това, което ни свързва, не е само общият спомен – а общите купички от алпака в столовата. Не бойте се, съвременни майки, вилиците и лъжиците от неръждавейка отдавна са претопени в някоя леярна, и можем да се върнем обратно към доклада от ХЕИ за нещастната пицария, която сме избрали за рожден ден на детето, и към другите задължителни за събитието документи, като пълни кръвни изследвания на сервиторите, ДНК проба от управителя и клетвена декларация от доставчиците, че марулите им са отглеждани без изкуствени добавки, без наторяване на земята, без машинна обработка на пръстта, в която са расли и без покрай лехата да е минавал човек, който някога е ял ГМО.
Споделете и вашата история как сте оцелели, въпреки и благодарение на грижовната ви майчица.
