Днес в Майко Мила! е третата победителка от конкурса ни за равносметка на 2019-а Александра Михайлова. Нейната година е била пълна с промени и емоции с капацитета да запълнят поне още две години. Все пак 2019-а приключва относително добре, а 2020-а ще е за важните неща, както казва Александра. Пожелаваме ѝ го силно.
Избрах да посрещна 2019 вкъщи. Не трябваше. Трябваше да отида на някое парти, да се гримирам, да облека пайети и да държа бенгалски огън в ръка, докато пия скъпо шампанско. Така може би щях да привлека друг тип събития, по-леки, по-светски един вид и не толкова домашни.
Обаче тръгна така. Помня, че седях в 12 и докато слушах речта на президента на републиката, Многая лета и Дунавското хоро, усетих, че идва нещо интересно. Дори изказах мислите си на глас „Абе, не знам каква ще е тая година, но ще е интересна. Усещам го, като Скорпиънс вятъра на промяната през '89-а.“
И се започна.
Тръгна добре. Относително.
Вкъщи, където избрах да посрещна 2019-а, нещо се трупаше. Май не беше само пране.
През април вече се чувствах достатъчно нещастна, за да си сменя работата, а през май изпаднах в такава депресия, че смених русия цвят на косата си с тъжно кафяво. Сигурно защото навърших 40.
Лятото беше адска жега. Във всеки един смисъл. Помня едно задръстване на Цариградско – 5 следобед, колата показва, че навън е 39 градуса по Целзий. Набрах мъжа ми по телефона. Някъде от Черноморието дочух „Ама какво ти е?“ и осъзнах, че Божинов беше прав, когато каза, че само ние си знаем какво ни е. Ами адско ми е, бе! Адска жега! Адска работа! Адска самота! Не знам как е възможно едно пътуване в трафика по Цариградско да е най-запомнящият се спомен от лятото. Червена лампа! Лято 2019 е ужасно!
Септември беше тих. Толкова тих, че можех да чуя полъха на пеперудени криле. Оказа се, че не съм могла да чуя и идващия срещу мен локомотив.
За началото на октомври не мога да говоря. В края на този паметен месец благодарях на ум, че за вкъщи съм пазарувала основно от Икеа и щетите могат да бъдат лесно възстановени.
През ноември открих, че имам талант – мога да срина с думи Китайската стена и дори Теодор, който ме напусна месец преди това, защото... не разбрах много защо, макар че на мен обикновено баналните неща са ми ясни. 16 години минаха като лента пред очите ми и се събраха в 100 есемеса, за които може да ми завиди и лейди Макбет. Пак адски, но този път студ.
Декември ме изпълни с благодарност – все пак, все пак, все пак – 2019-а не свърши с линейки или полиция, което щеше да се впише в стила ми. Чувствам се в мир със себе си (това е лъжа, основно се самосъжалявам и си представям всички бъдещи Нови години с БНТ). Стоп! Червена лампа! Коледа е два дни, посрещаме Новата година за една нощ – на кого му пука всъщност?
Иначе година, като година. Имаше всичко – и хубави моменти, и болести, и глупости, и пътувания, и на фитнес ходих. И приятели, приятели, приятели... Слава Богу!
Ако трябва да опиша 2019-а с две думи, те ще бъдат : „ДА БЕ!“ Обмислям да си направя фамилен герб с тези думи, отдолу фигура върху диван, а над нея се реят два ангела с айкоси и чаши за шампанско в ръце.
Останаха и неща, за които нямах време. Например нямах време да си направя косата пак руса. Или да се науча да карам мотор. Или да се запиша на испански. Или да разгледам Португалия. Или да заведа децата на лунапарк или в Ню Йорк, което е едно и също. 2020-а ще е за важните неща. Дано.
Другите две победителки от конкурса ни са Надежда МакКюн и Анна Шиндарова, чиито текстове може да прочетете тук и тук.
