Познавате Мая Цанева от откровението Защо не шофирам, в което тя подробно описа проблемите си с координацията и ориентирането, а днес е тук, за да разкаже за противоречивата си връзка с мобилните и всякакви високи технологии.
Аз съм динозавър от аналоговата ера, който през по-голямата част от съзнателния си живот е работил с компютър, но това не прави отношенията ми с тях по-хармонични.
Първият ми сблъсък с настолния компютър в гимназиалните години завърши като мистерия от „Досиетата Х“. Докато работих с някаква дискета, успях да преформатирам харддиска на машината, така че ИТ специалистите ме питаха многократно какво съм направила, за да причиня тази непоправима щета. Все още нямам обяснение на този феномен и засега е „забравено досие“.
Като студентка, първо използвах обикновен телефон с шайба, а после започнах да наследявам старите мобилни устройства на членовете на семейството ми. Така и не развих естетична или технологична страст към тях и затова не изпитвах нужда от последния модел пейджър или телефон. Изпитвах емоционална привързаност единствено към един мини телефон с капаче. Сега го виждам само в някакви стари епизоди с Хорейшо и все още го намирам за секси.
Открих смартфона преди по-малко от 5 години. Преди това се чувствах напълно доволна от старомодния си телефон с копчета и без интернет. Лаптопът ми беше напълно достатъчен, за да имам активна и работеща връзка с виртуалния свят.
Някъде по това време открих, че Skype връзката служи не само за работа. Синът ми беше вече на няколко месеца, когато в мамешкия ми мозък ми просветна, че мога да го показвам на баба му в Пловдив... по Skype! Преди това пращах снимки по e-mail, защото, кой да се сети, че мрежата работи за нещо повече от писане на статии.
И така стигаме до най-трагикомичната част – сдобих се със смартфон и се пристрастих към него. То поща, то Facebook, то музика, то диктофон... ехе, здравей дигитален свят! Но както знаем, любовта не е лесна работа.
Докато съпругът ми ползва по инструкция един телефон по 3 години, аз скапвам моя за около година и половина-две. След като техническото лице вкъщи прецени, че съм изцедила силите на устройството, ми купи ново мобилно устройство с повече екстри, по-голям екран и едри букви – въобще, по поръчка за очилатата му жена, която цъка по телефона повече, отколкото да говори с хората на живо.
„Блу“ - така го кръстих - дойде, сдоби се с нанокарта, и, почти с религиозно вълнение, аз набрах първия номер. Дотук добре, Блу е висок, голям, многофукционален... Ако пускаше прахосмукачка и готвеше, щях да се оженя за него, но има един голям недостатък: твърде модерен е.
По някаква мистериозна причина, щом го допра до ухото и бузата си, активирам нещо от твърде чувствителния му дисплей и слагам разговора на изчакване. Друг път започва да набира друг номер... Или задейства функцията за запис на разговора... Пълна техническа мистерия за мен!
Може би Блу има изкуствен интелект и води битка за надмощие с моя естествен мозък. Бъдещето е непредсказуемо и може би един ден мобилните устройства ще ни свързват, без да ни питат. Например, „свързвам те с козметичката, защото ти излезе пъпка наноса“, или „отклоних разговора с майка ти, защото не си купила чубрица, както обеща миналата седмица“.
Наскоро, след три прекъсвания на разговора с майка ми, тя съвсем на място ме попита: „Не разбирам как вършиш каквато и да е работа по този телефон, ако не знаеш как да го използваш!“.
Аз млъкнах, защото наистина не знам как ми се получава... Явно съм твърде аналогова за новия си дигитален приятел. Дали да не се върна към вечната класика без тъчскрийн, с меки копчета и малък екран... Наскоро говорих с един много напредничав предприемач, който напук на новаторските си разработки, ходи с една стара и дебела Нокиа.
И така, към настоящия момент с Блу сме в онзи критичен момент от връзката си, в който не знаем дали се обичаме, или се мразим, но не можем един без друг. Какво ще се случи, ще разберем... Дотогава, ако ви набера и не говоря по телефона, не съм аз, а Блу. Или ако искате, изчакайте да натисна няколко копчета наслуки...
Още по темата:
