Разказите за това как минават ражданията в други части от света са ни много любими! Вече си имаме текст за раждане в Индонезия - Да родиш в Джакарта, за раждане в Чехия - това е култовият разказ Сълзите ми капеха в пилето с ориз, докато чаках разкритие!, и за едно във Франция - Анестезиологът влезе и почна да прави йога!. Днес пък ще прочетем перипетиите на Десислава Варадинова, която се преместила в шестия месец от бременността си да живее в Холандия, и оттам последвали един куп чудеса - инструкции за раждане вкъщи, пак за домашно раждане и обещания, че ако нещо не потръгне - пожарната ще се отзове ВЕДНАГА!
*********************
В Холандия сестемата за родилна и следродилна помощ е много различна. Много, много различна. Разбира се, това не го знаех, когато със съпруга ми решихме да се преместим от Бостън в Амстердам в шестия месец от бременността ми.
Когато си търсихме квартира, хазяите на интервюто ми намигнаха: „прозорците на спалнята са достатъчно големи“. И аз им намигнах, но не бях сигурна защо са ми „достатъчно големи“ прозорци. Затова и попитах.
А хазяйката се засмя: „Ами, ако беше дошла миналата седмица, щеше да видиш как изваждат раждащата съседка от съседния номер директно през балкона с пожарния кран“.
Много се смяхме – хазяйката Вик имала готино чувство за хумор!
Не, приятелят ѝ Ян не бил направил снимки. Ееех, жалко. Нищо, де, друга родилка идва в квартала. Веселба.
От агенцията за релокация ме бяха записали към кварталната практика на дули. На първата консултация дулата ми увери:
„Спокойно, с пожарната на квартала работим отлично“.
Тук вече в мозъка ми започна да се реди пъзелът къде съм попаднала. Вик нямаше чувство за хумор - просто холандките раждат в домовете си.
Ако имаш късмета да живееш в типичната амстердамска къща с вити тесни стълби и нещо се обърка по време на раждането, викат пожарната и хората те свалят - с все кореми и контракции - през прозореца, върху нещо като мини платформа на края на един кран. Само не трябва да се въртиш много.
Започнахме да свикваме с мисълта за раждане вкъщи. По телефона обяснявах на майка ми:
„Такава е системата, мамо, раждат вкъщи. Да, децата явно оцеляват – по улиците е пълно с тях. Не, няма да се върна да родя в Майчин дом. И в Бостън няма да се върна. Какво от това, че дори бабите са ми раждали в болници, това е Холандия, тук е друго“.
Неусетно се изнизаха още 2 месеца. Някак си започнахме със съпруга ми да се самоуспокояваме, че всичко ще бъде наред, ще родя вкъщи и готово. Какво толкова?
Тогава пристигна пакетът за раждане. Едни железа, които трябва да сложиш на краката на леглото, за да стои високо, иначе дулата ще я заболи гърбът, докато те изражда.
Щипка за пъпната връв – съпругът ми с ужас разбра, че пъпната връв била задължение на таткото.
Марли.
Огромен найлон - да си го постелеш под чаршафа, за да не се изцапа случайно матракът по време на раждане.
Бяхме инструктирани – закрепяте повдигачите на леглото веднага, застилате найлона още довечера и чакате контракциите.
Жените, които са спали на найлон под чаршафа през август и септември, и то с екстра 35 кг тегло, ще ме разберат. Както и онези, на които леглото им е било точно на нивото на пъпа. Така месец и половина – от средата на август до началото на октомври.
И тогава – в края на 42-рата седмица, започнаха контракциите. В началото бяха леки, а аз бях супер щастлива – предстоеше ми най-важната среща в живота, с детенцето ми.
Но първо – позвъняване на шефа ми в Америка, да му кажа, че контракциите са започнали и излизам от този ден в майчинство по американска система.
„Стой, не тръгвай още за болницата, бързо да направим конферентна връзка с офиса в Лондон, които ще те заместват“.
Идваше ми да изкрещя: „Ама каква болница, какви пет лева, беее, тука не раждат така!!“.
Чакаме дулата, но тя на такива разводнени контракции не идвала – да звъннем като станат на 7 минути. Чакаме цяла вечер. Съмва се, а контракциите все така не са достатъчно начесто.
И така още 2 дни.
СМС-и от колегите: „Деси, как си? Още ли сте в болницата?“
Да, бе, да, де този лукс.
На близките не казваме по стара традиция – колкото по-малко знаят, толкова по-малко боли.
Стана нетърпимо. Звъняхме на дулата през час. В болница без предписание от дула не приемат родилки. Вече два дни и половина след началото на контракциите, малко след полунощ, аз прочетох, че ако разкритието е над определени сантиметри, може директно да се отиде в болница.
Колкото и книги да бях прочела за бременността, никъде не се описваше как се мери това разкритие. В невежото ми съзнание, разкритието беше като магистрала – видимо отвън.
Няма да описвам скандала между мен, хванала хартиения метър от Икея, и съпруга ми, помолен да ми измери разкритието.
Разкритието не измерихме, но последва кратко позвъняване от бъдещ татко до дулата:
„Обадете се на най-близката болница да ни чакат. Ние тръгваме за болницата ВЕДНАГА.“
В болницата, след още 24 часа неуспешни опити за естествено раждане, ме вкараха в полунощ за спешно секцио. И така, точно в деня, в който влизах в 43-тата седмица, се роди дъщеричката ни - 4,980 кг.
Ето така се ражда в Холандия.
