Това е текстът на нашия победител в конкурса "Време за мъже" Денчо Дончев, който ни впечатли ужасно много, защото е изтърпял жена си бременна ТРИ ПЪТИ, така че с кеф му даваме и награда, и поле за изява, и каквото още поиска!
Този пътепис може и дългичък да дойде, защото майката на моите деца е била бременна в продължение на общо 816 дни в рамките на малко по-малко от 5 години. Това си е 45% от времето през този период, и, като имате предвид хормоналната вакханалия, която продължава доста време след раждането, може направо да си говорим за пет-шестгодишния ми поход в света на женските хормони. Дали добре се ориентирам и как издържам, това само аз си знам, но пък всички знаят, че апетитът идва с яденето, и по време на третата ѝ бременност даже малко съжалявах, че вече така добре познавах репертоара, искаше ми се да ми сервира нещо зашеметяващо .
Та, Първият Път беше изключително приятно – жена ми (тогава дългогодишна приятелка) от супер организирана, оправна и взискателна се превърна в страшно мило, ведро и спокойно момиче, така че незабавно поисках да се оженя за нея. Добре де, признавам, трябваше ми малко помощ и окуражаване от приятели, но в четвъртия месец ѝ спретнахме такава сватба-изненада, че понякога още я хващам да седи и да се пули в нищото и да ми задава въпроси от рода на "ама-ти-как-успя-да-организираш-всичко-само-за-няколко-дни-при-положение-че-сме били-почти-нон-стоп-заедно".
Но съм напълно убеден, че ако разсъдъкът ѝ не беше в плен на прогресиращата бременност, и ако не спеше толкова често и на всевъзможни места, организационният комитет на събитието нямаше да постигне блестящ успех с такава лекота. След като емоцията от събитието попремина, ваканцията свърши и жена ми се върна на работа, започна може би най-досадната част: четеше някакви книги, въпросите ѝ ставаха безумни, кроеше планове, заръчваше ми да свърша неща, които на следващия ден изобщо не помнеше и ме обвиняваше в липса на съпричастност. Към кое? – питах аз. И това вече не си спомняше. Изобщо, рязко изгуби памет и способност да се аргументира - нещо, в което доскоро беше безпощадна.
Но най-голямото предизвикателство за мен, безспорно, си беше яденето. Не нейното. Моето! Щото тя е буквално 45 кила с мокри дрехи. И това не се промени значително, въпреки среднощните крем-карамели и яденето с часове вечер на ужасяващи комбинации от фурми, лозови сърми, черен шоколад и топено сирене. Но аз, о, аз мога да качвам килограми не с дни, а с часове, и разбира се, че трябваше да акомпанирам и асистирам хранителните ѝ прищевки. Тежко ми беше и често се шегувахме с приятели, че съм напълно наясно през какво минава тя, и че аз, за разлика от нея, така ще си го нося с години.
После ѝ порасна коремът и трябваше да извършвам дребни услуги, като да ѝ събувам ботушите и да нося панера с прането – нещо, което дотогава не ми се беше случвало, просто защото вкъщи има няколко панера с различно предназначение, които аз, разбира се, не различавам, и, недай си Боже да сложа изпраните дрехи в панера за мръсни дрехи, в който има пясък... нали се сещате! Така че, съвсем съзнателно, странях от всички панери. Но дойде моментът, в който толкова ѝ тежеше, че се предаде – майната им, каза, на панера на сърца и на панера с пясък, и на панера с меки дръжки за ханша. Разумът надделя, за мое най-голямо облекчение. Това с панерите за пране не го разбирам и до днес, както не разбирам и коя е правилната посока, в която трябва да се върти тоалетната хартия, но вече съм много по-мъдър и не се впускам в безсмислени разговори, пък и децата бездруго хвърлят всичко навсякъде, и ми е жал, и наистина искам да разбера и да ѝ помогна. Та значи докъде стигнах, до големия корем, който понякога носехме почти заедно.
Тя висеше на някоя от ръцете ми, или пък се облягаше на мен, и в тези моменти осъзнавах колко остри са лактите ѝ. Но пък не мога да се оплача кой знае колко, защото жена ми понасяше всички болежки с едва доловимо помрънкване, което аз често заглушавах с флекса, с такера, с бормашината, и въобще разбирате, че прекарвах доста време в гаража. Даже се бяхме разбрали да си организирам нещо да спя там, защото тя спеше лошо последните месеци и, естествено, аз бях виновен, а пък гаражът ни е уютен, има парно, писоар…. За секс и дума не можеше да става.
И така една нощ, седмица преди термина, след неуспешни опити за спане – тя защото "немиенещокомфортно", аз защото съм хванал някакъв вирус и ме тресе на дивана, по мое настояване, отидохме в болницата и се оказа, че наистина ще ражда СКОРО. Аз не бях особено запознат с процеса, но жена ми беше убедена, че ще бъде дълго и мъчително. Тя понасяше всички болки много мълчаливо, само от време на време си тананикаше 'Хубава си, моя горо'. Аз най-сетне заспах на едно кресло в родилната стая.
Държах една пластмасова чашка с вода за нея, и, като съм заспал, чашката се беше изляла в скута ми, съвсем сякаш се бях напикал, бях леко притеснен като се събудих, но, слава Богу, на мен така или иначе никой не ми обръщаше внимание. Та, бебето наистина се появи много бързо, а мен така ме тресеше, и всичко ме болеше, и не бях спал, и само гледах как разни лелки се суетяха наоколо, че си беше сюрреализъм отвсякъде!
Вторият Път беше доста по-различно, направо нямашенищообщо с безметежния Първи Път. И не толкова, защото жена ми беше изтрещяла повече, а защото просто трябваше често да се оправям сам с първото ни дете, а то, да не се заблуждаваме, въпреки че току що беше започнало да спи по цяла нощ непробудно, си беше 9-месечно бебе. Жена ми беше вече опитна по отношение на емоциите си и физиологичните промени, което беше многообещаващо, но пък и хабер си нямаше как ще се отразят бебешките бацили от сина ни на изнуреното ѝ бременно тяло.
Общо взето, не спря да боледува, като този път и повръщаше за разкош. Повръщаше по всяко време и навсякъде, на улицата се е случвало хората да ни зяпат възмутено. Повръщаше и в нощта преди да роди, но това според мен вече си беше вирус, един от тия, бебешките, защото и мен ме хвана. Да, повръщах по време на раждането, но за това след малко.
И така се оправях със сина ни, с депресираната ми, подсмърчаща, кашляща (о, как кашляше) и повръщаща жена, с домакинската работа, и въобще бях мъж-баща-мечта….разбира се, все още съм…. По едно време беше лято и нещата се пооправиха, защото жена ми оздравя, а и дните бяха дълги, та ми се струваше, че ми остава време да поровя в интернет и да окося тревата. Определено имам спомен, че се застоявах повече и в тоалетната.
Та значи, след нощта, в която тя не спря да повръща, се появи вторият ни син, още по-скоростно и от първия. Аз, както вече споменах, няколко секунди, след като излезе бебето, отидох да повръщам и жена ми ми каза, че акушерките ме одумали - к'ъв мъж съм бил, малко кръв и вътрешности и айде в тоалетната. За втори път се изложих в родилното - не ми върви и това си е.
Затова Трети Път. Значи от Третия Път почти нищо не помня. Нарцистичният ми най-голям син и тасманийският дявол, както галено наричаме по-малкия му брат, така ми взимат акъла денонощно, че често се налага жена ми да ми помага, бременна, не-бременна, няма значение, трябва да се оцелява. Това, което трябваше да изтърпя, не бяха нейните капризи. Тя, като изключим корема и странната походка, си беше направо незабележима, в сравнение с капризите и изискванията на децата. Докато тя тихичко си бременееше, трябваше да се справям сам с неща като детски рождени дни (Боже, колко много такива има!), пазаруване в супермаркет с две малки подвижни човечета, които искат и пипат всичко, посещаване на обществен басейн с две малки подвижни човечета, които не могат да плуват, но са неудържимо възхитени от скачането в басейна и т.н.
Третият ни син се появи, вече съвсем очаквано, бързо и някакси между сковаването на къщичка за птици и бършенето на сополи. Този път сополите не бяха мои, защото бях в топ кондиция и железен пред изпепеляващия поглед на акушерките, които са виждали стотици налисесещатекво.
Сигурно няма да ми повярвате, ама мога и още, честно. Както вече казах, апетитът идва с яденето.
А, и съм планирал, ако спечеля наградата, ще си я взема в гаража, където ще трябва да се устроя, ако жена ми забременее отново.
