Ваня Далекова идва в Майко Мила! с една история от близкото минало, която съвременните майки, да се надяваме, никога няма да изживеят. По "онова" време изборът на имена на бебетата не е бил лична работа на родителите - как така те ще си избират име на детето! Държавата е одобрявала или отхвърляла избраното име и това донякъде обяснява океана от Марийки и Ивановци. Та, Ваня много увлекателно ще ни разкаже за бременността си през 1988 година, от която се появява Моника... пардон, Марийка!
*******************
Вървим с дъщеря ми из града, отиваме на кафе и си говорим. Рядко ни се случва - от 14 години тя е самостоятелна, живее далече и срещите ни на два-три месеца са очаквано събитие. Иначе имаме всекидневна комуникация - съвремието предоставя безброй възможности.
Разминаваме се с мъж на средна възраст, с когото се поздравяваме. Тя ме пита кой е, не може да го разпознае. Нямам си работа и казвам: ”Това е човекът, който първи те е видял”. Учуден поглед, вдигнати вежди, недоумение...
Обяснявам - това е лекарят, който е акуширал при раждането ѝ. Заговаряме по темата, тя още няма деца, интересно ѝ е... и ме пита:
- Ти къде ми хвърли пъпа?
Уточнение - брат ѝ е роден 10 години след нея и пъпът му още се пази в кутийка, заедно с бебешка къдрица и медальон от кръщенето му. На нея обаче отговарям:
- Ми, той падна още в болницата, най-вероятно е изхвърлен с биологичните отпадъци.
Отново вдигнати вежди, обидено:
- Ти всъщност колко време стоя в родилното отделение?
- Пет.. не, седем дни, отговарям.
Налага се да давам обяснения, сядаме пред едно кафе и се пренасяме 29 години назад.
1988 година.
Развит социализъм, от следващата, 89 година, вече наречен тоталитаризъм. Млади попзвезди - Майкъл Джексън, Уитни Хюстън с буйни къдрици, Фалко, Шаде, изгряваща Мадона.. La isla Boni-i-taaa.., филмът “Вчера”, масло, сирене и кашкавал от истинско мляко, университет само за комсомолци, Кореком...
Аз - млада булка, бременна с първо дете, студентско семейство, квартира. Ходя на консултации, където се събираме петнайсет-двадесет корема, мерят кръвно налагане, тегло, тоновете на бебето се слушат с дървена фуния, акушерката демонстрира повиване - голяма бархетна пелена, правоъгълна бархетна, квадратна тензухена, правоъгълна тензухена, отгоре памучно одеало.
Бременните с второ дете гледат надменно, те това вече го знаят.
Лирично отклонение - думата „памперс” въобще не съществува в българския език. Приятелско семейство, живеещо във Финландия се прибира за лятото с шестмесечния си син, майката финландка с възмущение споделя, че са ѝ конфискували кашона с пелени на летището и са ги разпорили - да търсят наркотици вероятно. Това го разбрах десет години по-късно, тогава въобще не можах да си представя за какво точно става дума.
Та, консултация. Акушерката дава практични и полезни съвети, като... какъв сутиен се носи, за да не увисне блюстът, кога точно се слага ластичен колан, за да се прибере коремът ... и, шепнешком, с оглеждане, името на аптекарката-алхимичка, която приготвя вълшебен мехлем срещу стрии на основата на свинска мас и ланолин... ”малко е скъпичък, но действа безотказно.”
Записваме телефона, обещаваме да не казваме от кого сме го научили, конспирация.
Наближава терминът, ще раждам в родния си град, предстоящото събитие съвпада със зимната сесия на бъдещия татко, той остава в квартирата, аз се прибирам. През време на бременността, естествено, избирам имена.
Ако е момче - името на дядото, без изменения и възражения, ако е момиче, обаче, възникват известни вариации. Бабата е Мария, прабабата е Мария, три съседки са Марии, комшийчето отсреща е Мария, всички са Мичка, Мара, Маца, Мими, Мита, Марушка... не, няма да е Мария, нещо сходно ще е.
Аз живея с лишеното от всякакво логично основание убеждение, че детето ще е момиче. Понятието „ехограф” съществува някъде, в някаква столична болница, и от ухо на ухо се разказва, че майка е родила дете с увреждане (да не дава Господ), защото била облъчена от видеозона.
И така, аз избирам име за момиче. Всекидневието изобилства от Станки, Данки, Пенки, Генки, Иванки, тук-там Деси, Тони, Таня, Ваня, Галя, Емилия... но с буква М не са толкова много. Записвам в един тефтер всяко чуто име и чакам прозрение свише да открия Името с главна буква...
Една вечер сме седнали с майка ми на раздумка, идва нейна колежка - бъдеща свекърва, подготвят сватба, носи покана, току-що е взела халките на младоженците от златаря. Вади кутийка, изсипва ги на масата-гладки кръгчета, гравирани, дата, имена „Иван”, „Моника”.
Бинго! Ето го името.
След два дни, неделя вечер, установявам, че май събитието излиза на дневен ред. Нощта минава спокойно, сутринта медитирам, чакам семейството да се събуди и обявявам, че ще раждам. Таткото е на важен изпит и ще пропусне.
Настава овладяна паника, дядото изкарва колата, бабата се суети, аз пия кафе и се гримирам, прабабата дежури на терасата и чака съседката с лошите очи (Мара, естествено), да замине на работа. Влиза „...Мара замина” ...тръгваме..... ”Мара се връща” - ние обратно...
След малко съседката наистина излиза, тръгваме. Приемат ме в отделението, картон, изследвания, процедури - в малкия град всички се познават, предродилна зала, родилна зала.
”Дишай, напъвай, стига си крещяла, спри да напъваш, бебето идва"... и рев. Тя се е родила и реве.
Този рев е всекидневие в следващите 12 месеца, сутрин, обед, вечер, денем, нощем, непрекъснато, но това е друга тема...
Акушерката, позната на семейството, обявява:
"Марийка се роди!"
Аз изфъфлям „Моника”. Тя пак „Марийка”, аз пак „Моника”.
Бебето млъква, двете акушерки, санитарка и въпросният лекар също млъкват, бързо се съвземат и в един глас казват:
- Не може!
Ма кое не може, бе? Не може моето дете да бъде Моника, защото това име го няма в официално разрешения именник.
Не съм в кондиция да споря, нито пък в подходящата позиция.
Слагат номер на бебето, къпят, повиват, отнасят, аз съм сама в стаята, заспивам. Общо взето от този ден помня само половината, останалото ми се губи. Вечерта ми носят бебето, питат - Решихте ли за името? Казвам, решила съм, Моника ще бъде.
В отговор ми връчват именника, там има Монка, същото било, да бе, да.
И така първи ден, втори, трети... пети, седми, другите ги изписват, мен - не, моето бебе още е само номер, няма акт за раждане и по всичко личи, че ще посрещнем първия рожден ден в родилното.
Аз не отстъпвам, те не отстъпват.
Още едно отклонение - завършвайки гимназия, не ме приемат в университета и трябва да работя осем месеца, за да мога да кандидатствам следващата година. Започвам работа в служба „Граждански ритуали” към съвета. Това е било преди три години. Сега се сещам, че имам приятели там и изпращам таткото, колегите взимат казуса присърце, чукат на подходящите врати и заветното разрешение е издадено.
"Общински народен съвет, град ... дава настоящото разрешение на семейство... и... да нарекат новородената си дъщеря Моника. Дата, подпис, печат, изходящ номер”
И така, вместо пъпчето в кутийката с бебешки къдрици, плетена от мен шапчица, петсантиметрови лачени обущета (Кореком!) се мъдри и въпросното разрешение.
Аз все пак извадих късмет и връзки, но братовчедка ми, която роди малко след менq не можа да се пребори за мечтаното "Мария-Тереза" ,а се задоволи само с Тереза - и това беше много. Но, както казах в началото, годината беше 1988.
Второто ми дете се роди през 1997 година. Болницата беше същата, лекарят беше същият и акушерката, но филмът вече беше съвсем друг. Жан-Виденовата зима, петцифрената заплата, която стигна за парче луканка и една морена, липсващите ваксини, които купувахме на черно... а, да , и памперсите.
Но това наистина вече беше друг филм и други битки.
