fbpx
Образование

Цунами след земетресение или как учителите преживяват дистанционното обучение

11 април 2020

Помолихме учителите да ни пишат и да ни разкажат как се чувстват в тази необичайна ситуация на преподаване. Жасмина Панайотова, учителка на втори клас, реши да ни сподели какво се случва с нея и нейните ученици.


Добре, имам цели 20 мин до ПС (педагогически съвет), който ще е виртуален, продължителен и мъчителен. Във Viber имам само 48 непрочетени съобщения, това нищо не е, ще ги отметна, докато колегите имат думата.

Нямам самочувствието и претенциите да съм говорител на всички учители. Най-малкото работя в частно училище (хоп - 70 % спряха да четат!), но и ние сме под шапката, закрилата и опеката на МОН. И аз работя с деца, и аз комуникирам с родители, и аз като всички учители съм просто човек, жена, майка (на две момчета, ученици). Имам страхотен клас, най-умните, чаровните, старателните ученици са моите. Супер свестни родители, подкрепящи до безкрайност колеги и директори – пощадена съм!

Дотук с общите приказки, сега по-детайлно да видим какво стана през последните 4 седмици.

Стана тя каквато стана!

Аз бях готова, мислех си, една седмица преди да се наложи да стартираме дистанционното обучение. Къде от паника и стрес, къде от далновидност си въртях в ума този сценарий с идеята, дори и да не ни го спуснат, да го предложа пък аз на родителите – да не се притесняват и те, че и аз, да си направим уроци по Skype... Друг път ще се доверявам повече на интуицията си, защото се надцених.

Учениците ми са втори клас, от две години водя усилена пропаганда и борба да им направя офлайн живота интересен, да ги науча да играят, да работят, да се стараят, да скучаят дори, но да не търсят все на хляба мекото и на живота лекото. Стигнахме дотам, че дори децата си измислиха девиз на класа „Ако е лесно, не е интересно!“ Велики са!

И сега, какво? Хайде пред мониторите. "Е не", казах си, "няма да стане!" Писах на родителите как биха искали да действаме. Единодушно и задружно стигнахме до извода, че децата са малки, не могат да седят по 6 часа пред мониторите, не е и нужно. Необходимо е да не спират да работят по малко, не прекалено, да не губят мотивация и желание и да продължим да си бутаме в нашата посока – повече четене, писане, работа с тетрадки, учебници, помагала и много, много проекти за разтуха и веселба.

Един от проектите на класа, воден от Жасмина Панайотова

Дотук добре, ама как да стане това. Нали знаете, че детето не идва с ръководство за употреба, дистанционното обучение също не дойде с такова. И в този повечето колеги направиха това, което могат, преценявайки всеки според децата си, дисциплината, динамиката в класа и възможностите си. Директорите помагаха кой с каквото може, борейки се с купища документации и изисквания от МОН, РУО, ХЕИ и НДК... За последното не съм сигурна, но така се усещаше.

А родителите... Тука вече морето се раздели на две. Първите три дни като новогодишна заря избухнаха почести, благодарности и хвалебствия и ние, учителите, сякаш повярвахме, че най-накрая ще ни разберат. Но уви, всяко чудо за три дни! Толкова отне да се започнат претенциите и жлъчните коментари, поне следейки социалните мрежи.

Аз, както казах, съм пощадена, но и при мен се усети напрежение и изнервяне. И как няма?! Всички сме затворени, несигурни, стресирани, и да, всички работим. Но нашата работа не е като вашата. Защото аз не мога да си позволя да застана пред децата и да си показвам чувствата, те не са виновни и си чакат учителката, която познават. За да ги грабне, да ги разсмее, да държи здраво контрола, за да се чувстват сигурни и защитени, дори и през Zoom.

Аз трябва да съм пример. Аз трябва да светя, за да се отрази в душите им светлината ми и да запали пламъчето. Много е просто: не можеш да научиш каквото и да е от някого, когото не харесваш...

Трудно е, тежко е, непосилно е на моменти, но си струва. Когато свърши това и се видим в клас, съм сигурна, че ще забравя на секундата денонощната работа, подготовката на уроците, комуникацията с родителите, попълването на документацията... заради децата, защото накрая всички се раздаваме заради тях.

Това, което ни сполетя, беше цунами след земетресение, още се учим да плуваме в мътни води и ще броим щетите тепърва. Но важното е да сме живи и здрави!

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross