fbpx
Ние и детето

Хриси, която нямала търпение да влезе в живота!

26 декември 2018

Разказът за Мариета и Калин, които успяват за осиновят своята дъщеря Хриси за по-малко от шест месеца, е част от книгата „Осиновени истории“ (издателство „Труд“) на Бела Чолакова. В нея тя разказва 21 лични истории за безумната емоция да срещнеш детето си, за неописуемото усещане да те прегърнат с любов, да бъдеш подкрепян и обичан, да подкрепяш и обичаш.

Мариета и Калин Иванови се определят като големи късметлии в осиновяването – получават първото си предложение дни след вписването в регистрите. След това имат дори две срещи в един ден. В крайна сметка при тях се оказва, че петата им носи най-големия късмет – тяхната прекрасна дъщеря Хриси.

Мариета: В момента, в който разбрахме, че не можем да бъдем биологични родители, веднага взехме решение за осиновяване. Буквално за минути - бързо и спонтанно.

Калин: Доста години чакахме и толкова много искахме детенце, така че с огромна надежда се обърнахме към осиновяването. Предубеждения не сме имали.

Мариета: И изключително бързо се случиха нещата за нас – мина половин година от подаването на документите до фактическото осиновяване. Може би защото не сме писали почти никакви изисквания – нито за произход, нито за цвят, нито за увреждания.

Калин: Има хора, които си мислят, че осиновяването е като да влезеш в магазин и да си избереш стока, и имат какви ли не претенции – за бяла кожа, руса коса, сини очи… това е безумно.

Мариета: Първото предложение за среща дойде само четири дни, след като ни вписаха в регистъра. Дори не се бях нарадвала още, че всичките ни документи са приети и се готвих тепърва да чакаме. Затова се шокирах от първото писмо. На всичкото отгоре то беше за трима близнаци. Това допълнително ме стресира.

Калин: Ние бяхме отбелязали в документите, че сме съгласни на близнаци, но чак за три деца не бяхме сигурни дали ще ни стигнат силите. Особено като на родители за първи път наведнъж три бебета – доста плашещо ни се видя. Затова бяхме принудени да направим отказ.

Мариета: След това ни поканиха на две срещи в един и същи ден. Първото дете беше малтретирано и много зле гледано, преди да попадне в институцията. Беше изключително травмирано и със сериозно изоставане във физическото развитие. Затова преценихме, че няма да сме в състояние да се справим.

Калин: Другата среща беше с едно момиченце почти на две години, но за съжаление не успяхме да осъществим никакъв контакт с нея. Дали защото я бяха довели след сън, но тя веднага се разплака и дори не можахме да я гушнем. Не я отказахме, а решихме да помислим. Тогава получихме четвърто писмо – за едно момченце на десет месеца. Страхотен малчуган.

Мариета: Много го харесахме. С едни огромни очи, прекрасен. Решихме, че искаме втора среща с него и почти бяхме готови да го осиновим.

Калин: Тъкмо бяхме резервирали хотел в града, където беше детето, и получихме още едно писмо – за момиченце на три месеца и половина. Срещата беше определена ден преди втората с момчето.

Мариета: Тогава беше най-драматично за мен. Не можех да повярвам, че отново имаме писмо. Чета го и треперя.

Калин: Като видяхме момиченцето – нашата Хриска – веднага осъзнахме, че тя е детето. Беше много мило бебе, усмихнато, спокойно.

Мариета: Да кажа, че сме усетили, че е нашето дете, ми се струва клиширано, но успяхме да създадем контакт още на тази първа среща. Ние се почувствахме добре, а и тя беше спокойна. Харесахме я много. Още същия ден подготвихме документите.
Особеното беше, че Хриси беше вписана в регистъра като дете с увреждания. Ставаше дума за травма на мускул на врата, получена по време на раждането – дали е заради притискане от пъпна връв, дали при преминаването през родилния канал, така и не разбрахме. Но това нерядко се случва и е травматично увреждане. Не е обвързано с никакви малформации. Овладява се напълно с рехабилитация. Даже на Хриси още в началото ѝ бяха правили процедурите и ние, когато отидохме на среща, проблемът вече беше отшумял. Въпреки това тя беше останала вписана в регистъра като „дете с увреждания“.

Калин: Даже заради това първо е била отказана от друго семейство. Имали сме късмет, че те не са се решили да я осиновят, за да си дойде при нас.
Мариета: Ние сме извадили най-най-уникалния късмет.

Калин: Шанс се оказа и че беше настанена в приемна грижа. Много добре беше гледана. Самите деца от приемни семейства като че ли са по-подготвени за периода на адаптация. Защото в институцията колкото и персонал да има, не е възможно да се обърне необходимото внимание на всяко едно.

Мариета: Тя беше в семейство, което гледаше само нея и помагаше и за внучка си, с една година по-голяма от Хриси. Беше им петото поред приемно дете. Личеше си, че се грижат за нея, че я извеждат на разходки, че е в постоянен контакт с доста хора. И до днес поддържаме контакти с приемното ѝ семейство. Даже първият ѝ щъркелов ден (щъркелов ден е денят, в който родителите са се срещнали за първи път с детето си или денят, в който то е дошло в новия си дом. Много от осиновителите го отбелязват като втори рожден ден – с празник, торта, свещи – бел.а.) го отпразнувахме при тях.
Трудното беше, докато стигнем дотам. Общо взето да се подготвим за прибирането вкъщи имахме по-малко от месец. Щом казахме, че сме съгласни да осиновим Хриси, веднага започнахме с приготовленията. Беше ударно търчане – пелени, храна, козметика, дрехи.
Това може би е по-различното от раждането, защото до последно не знаеш нито какъв пол ще бъде детето, нито на каква възраст. Не можеш стая да подготвиш, количка, дрешки. Ние буквално едни чорапи не бяхме купили.

Калин: Сблъскахме се с трудност и когато си я прибрахме у дома. Но и ние допуснахме грешка тогава. Взехме Хриската още в деня, щом мина делото. И у нас бяха дошли баби, дядовци, лели, вуйни, племенници… горкото дете, явно много го стресирахме.

Мариета: Вместо да сме си ние и тя да се адаптира към новата среда, ние я шашнахме. Не съобразихме, че всички тези нови хора са ужасен стрес за нея. Буквално ударно я запознахме със семейството.
А да се напаснем напълно – тя към нас и ние към нея, може би ни отне цяла година. Имахме сътресения с храненията. Объркан ѝ беше режимът. Ужасно трудно махнахме храненията през нощта, защото тя обожаваше да яде. Може би е било компенсаторен механизъм.

Калин: Но колко жизнена беше. Имам чувството, че сякаш нямаше търпение да влезе в живота. Всичко искаше бързо да ѝ се случи. На пет месеца и половина беше в проходилката. На деветия месец вече ходеше за ръка. Аз, мъж метър и осемдесет, тя едно фъстъче - без кръст бях останал. Не искаше да стои на едно място. Много рано и проговори.

Мариета: В началото два месеца правихме жалки опити да спи в отделно креватче, които ни костваха много нерви и сълзи. Тя категорично отказваше да е сама в легло. Все едно имаше сензори – отдръпна ли се за секунда и надаваше ужасен рев.
Калин: Общо взето адаптацията беше реване от нейна страна и нерви от наша…

Мариета: После нещата потръгнаха. Дори тръгването на ясла беше в общи линии добре. През деня Хриси се държеше мъжки и ходеше без истерии, но през нощта явно преживяваше ситуацията и плачеше насън. То и аз колко плаках, когато дойде време за ясла.

Калин: Там всички знаят, че е осиновена. Не го крием и за щастие не сме се сблъсквали с никакво негативно отношение. Но и според мен ние сме малко по-непукисти. Някои хора прекалено много се вглеждат в околните и виждат негативна реакция дори там, където няма.

Мариета: Никога не сме крили, че е осиновена. Понякога ни се случва хората отсреща да се стреснат от информацията и да не знаят как да реагират.
Веднъж пък като купувах рокля на Хриси, продавачката се държа много странно. Не помня какво провокира разговора, но стигнахме до това, че детето е осиновено. И като почна да нарежда тази жена: „Ти хубаво си го осиновила, но аз ти давам гаранция, че до другата догодина ще родиш. Аз нося късмет, ще видиш.“ Какво да отговоря? Да ѝ обяснявам за медицинските ни изследвания ли? Аз моя късмет си го имам – Хриси е моят късмет, нашият късмет!
Други пък само ни хвалят как сме направили нещо благородно, което е странно. Осиновяването не е геройство, а начин да станеш родител. Ние сме го направили, защото знаем, че имаме какво да дадем на Хриси – много любов, топлина, семейство.
Чувала съм да казват „осиновеното дете се обича повече от биологично", но може ли аз, която не съм родила, да знам как се обича биологично; или който не е осиновил, за прецени как се обича осиновено. Всеки обича както и колкото може.

Калин: Ние много обичаме Хриската, тя категорично е нашето дете.
Мариета: В семейството ни всички я приемат от все сърце. Страшно много я обичат. Дори на моменти я толерират най-много. Вероятно и защото е най-голямата от внуците. Шест месеца след като взехме Хриската, роди сестра ми, а още пет месеца по-късно и неговата сестра. Събраха се три бебчета в родата. Хриси е най-горда, защото е кака.

Калин: Точно защото безкрайно я обичаме, сме твърдо против да я лъжем. Много по-лесно е да не се създава тайна. Ние открито разговаряме пред нея за осиновяването и никога не крием нищо. Още не ни е задавала конкретни въпроси. Но сме готови да отговаряме на тях искрено.

Мариета: Трябва отношенията в семейството да са открити. Няма как цял живот да криеш от това дете, че не си му биологичният родител. Защото такива тайни винаги се разкриват и колкото по-късно, толкова по-сериозни са травмите.
Четем на Хриси подходящи книжки за осиновяването – „Двойната планета“ на Диана Петрова, „ОсиновяРването, или как избраха точно мен“ на Десислава Божкова и „Кученцето Лила избира майка“ за едно кученце, което е осиновено от котка. Сега отново и отново четем „Маугли“.
Стараем се темата да присъства често в живота ѝ, имаме снимки и от приемното семейство, показваме ѝ ги, разказваме ѝ. Тя спокойно приема информацията, но засега не задава въпроси. Искаме да расте спокойна и с убеденост колко много я обичаме, но и да знае коя е, за да е подготвена за всичко, с което може да се сблъска.

Калин: Твърдо ще я подкрепим и някой ден да търси биологичния си произход. Дотогава ние ще сме ѝ дали любов, грижа, образование, затова нямаме страхове.

Мариета: Още преди да осиновим, бяхме категорични, че ще се постараем да намерим максимално информация за биологичен произход. За да може ако и дотогава не бъдат променени законите, на Хриси да ѝ бъде максимално лесно. Рано или късно се стига до такова търсене. Неизбежно е. Всеки иска да знае корените си.

Калин: Ние знаем, че жената, която я е родила, е от ромски произход. Че е била в чужбина, където забременява. Но понеже има мъж и деца тук, когато се връща, съпругът ѝ казва, че ще я приеме единствено, ако остави детето за осиновяване.
Много интересна е историята и за името на Хриси. Тя си дойде с това име. Носеше и моята фамилия. Казвам ви, че тя си е нашето дете.

Мариета: Когато Хриси беше още на шест месеца, ни се случи нещо странно. Прибираме се един ден с такси и тя през цялото време се въртеше, опитваше се да скача, не спря. Таксиметровият шофьор ме попита как се казва и кога е родена. Казвам му Христина, на 11 април.
Той замълча и след това ми заяви: „Ясно защо сте я кръстили Христина! Защото е родена на Великден!" Аз буквално замръзнах, нищо не отговорих, не помня дори как е минало пътуването. Като се прибрах, веднага проверих кога е бил Великден и се оказа, че наистина тогава празникът се е падал ден или два след като се е родила Хриси. Най-вероятно и затова са ѝ дали това име. А ние дори не се бяхме сетили. Този случаен шофьор ни разкри нещо толкова важно за детето ни.


Бела Чолакова започва да пише за проблемите на осиновяването в България преди 13 години. Преди четири се ражда рубриката є във в. „168 часа“, посветена на осиновени, осиновители и биологични родители, в която събира десетки вълнуващи истории. За поредицата си от материали авторката е удостоена с наградата „Златна ябълка“ за принос към правата и благосъстоянието на децата в България, връчвана от Национална мрежа за децата.

По темата:

Въпроси и твърдения, които осиновителите на деца не искат да чуват

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross