fbpx
И аз съм човек

Хоум офис с екстри

27 януари 2020

Как се работи с дете вкъщи? Ами ей така. Разказва ни го Диляна Сакалиева и сме сигурни, че е спестила някои от ЕКСТРИТЕ.


Всички познаваме любимата на много деца "Работна Мецана". Забавна е и напомня на всяка майка, която трябва и да се грижи за челядта, и същевременно да поддържа социалните си умения в обществото (доколкото е възможно според психическото състояние на майката, климатичните условия и броя наследници). Я, сега си представете, че пренасяме работната мецана от гората вкъщи, при това в наше време – времето на интернета и социалните мрежи, на модерните дистанционни професии и онлайн коментари, които, сега като се замисля, не са много различни от лежерните приказки с горските комшии и роднини на мама Мецана от книжката.

Обсъждане на актуална тема, гарнирано с даване на акъли;  вменяваме на вина, гарнирано с резултата на сгафилия, който нарушава режима на невръстните мечета, така де - деца; подхвърляне на някоя клюка и т.н., и т.н, та до безкрай, защото безкрайни са днешните занимавки на компютъра...

За някои занимавките на компютъра са и професия, освен всичко друго, при това не са между другото покрай събирането на съчки (разпръснати играчки) и подклаждане на огъня (климатика), а за през целия или почти целия ден. Тогава, когато детето си е на градина, всичко е наред. Аз искам да разкажа обаче за моментите, когато не е на градина. За тогава, когато има обстоятелства и се налага освен работна Мецана, да си и работеща майка с компания по време на работа, нищо че сте вкъщи или, както сега е модерно да се казва – хоум офис, а в този конкретен случай – хоум офис с екстри. 

Оказа се не е лесно, защото и детето не седи лесно на едно място, знаете... тихо, спокойно, смирено. Все хубави думи, да ги чете човек и да се успокои. Да, де, ама ни една не важи за млад господин, лишен от правото си на свобода. Ще уточня, че правото на свобода е тичане със и без препятствия на скорост, прилягаща на два сравнително къси крака; придаване на звук и картина към любимите домашни неживи любимци. Не че вкъщи имаме мъртви домашни любимци, говоря за стадо динозаври с размерите на матрьошки, чиито имена е способен да запомни само най-добрият академик-езиковед на света, защото те просто се сменят на всекидневна база. Последно търсихме Стронг, но незнайно как зад дивана се оказа същият динозавър, но с новото си име - Клони.  

Та за хоум офиса с екстри - отделих нужното време, за да измисля план за действие и реших,  че не е зле да въведа няколко нови правила на поведение, докато мама говори с клиент по телефона. Правилата бяха посрещнати топло, без драма и дори с усмивка. Казах си: сигурно вече е настъпила онази така чакана фаза, в която детето изведнъж пораства и разбира какво му се казва още от първия път... Усъмних се, но нямах време за нови правила, имах си работа. Едно от правилата гласеше, че ако мечето иска да каже нещо на мама Мецана, а тя тогава говори със зайчето по телефона, мечето винаги вдига ръка и изчаквало майка си да му даде думата.

И се почна: "Я, чакай малкооо, мама Мецана не говори по телефона в книжката! Лъжеш ме и ти расте носът сега!" Няма да обяснявам как и колко време уточнявахме въпроса,  че отиде още един работен ден. Продължава:
– А, а, а, когато видиш, че държа ръката вдигната може ли да я спусна и ти веднага да ми обърнеш внимание?
– Нали това ти казвам! Вероятно ще се наложи да изчакаш малко. 
– А, а, ако е много спешно?

По-късно уточнихме,  че спешно е: гладен съм, пишка ми се или изгубих някой от динозаврите. Горе-долу това са спешните ситуации и за тях приехме вдигането на две ръце.

– Ама, ама едновременно ли? – искаше да го доуточним преди да променя тона.
– Да, може и едновременно!

Тръгнах аз да набирам първия си клиент, с Ежко сега ще говоря, казвам. Тъкмо се представих и хоп, първата спешна ситуация изникна. Вдигане на две ръци, равномерни по честота скоци, но с възходяща сила, физиономии, танци като на индианеца Буреносен облак... и какво ли не в рамките на 2 минути и половина, в които успях да проведа нормален разговор на фона на ненормалната си работна среда.

– Кое е спешното???? – питам, стотна от секундата след като съм затворила телефона.
– Ти защо работиш на компютъра? Не може ли да имаш нормална работа... като тати?
– Това не е спешна ситуация и тоя театър за това ли беше?
– Добре, де, ще пишкам.
– А пишка ли ти се?
– Не, ама нали само за спешни неща мога да те прекъсвам. Вече те прекъснах, така че трябва да пишкам.
– Е, щом трябва...

Медитирам няколко секунди и се самоубеждам, че ще изкарам деня. Възползвам се и от това, че човекът е по малка нужда. Гаранция ще се заиграе с нещо в банята, тъй като отскоро откри, че да вършиш малката нужда сам си е истинско пътешествие, в което мама я няма. Е, как да не е забавно! В следващите 15 минути въртя на място и свършвам работа за 155 минути. Решавам, че е време да проверя и ситуацията в банята. А тя е такава, че ми се иска да звънна на шефа, да кръстосам пръсти и да му кажа, че съм болна и едно такова дребно вирусче ме е налегнало... 

А вирусчето иначе се е овъртяло в тоалетна хартия и с нея сега е мини мумия с аромат на лилия; обул е чехлите на баща си и явно е падал, понеже хартията е мокра на места. Изхвърлям нагло от съзнанието си възможността да е падала и после да е вадена с ръка от някъде, сещате се къде. Шампоанът, душ-гелът и още един детски препарат са изстискани старателно с все мехурчетата им в легена и сега там е стадото динозаври с всичките им различни имена. Щял да ги къпе... 

Погледите ни се засичат. Мини мумийката изкрещява много искрено и уплашено от вида или неочакваната ми поява, не знам. Следват разправии и сушене. Следващото, което помня от този ден, е това, че съм в сериозен разговор със сериозен клиент. Толкова сериозно съм се унесла, че одобрително кимам на клиента в поза като за първо интервю, сякаш не нося пуловера на мъжа си и не съм обута в зелени плетени терлици, подарък от баба. За направената бариера около мен да не говорим. Господин 4-годишният е наредил стадото динозаври в кръг, а аз съм в средата. Щели да ме нападат... И ме нападнаха – пак така докато си кимам в сериозния разговор със същия сериозен клиент. После една възглавница се стовари върху главата ми. Това било буря. 

Имах и разговор с ядосан клиент. Успокоявах го и предлагах варианти за разрешаване на проблема, докато в същото време моят проблем беше боят със саби. Да, аз бях рицар без доспехи в този разговор, но клиентът нямаше ни най-малка представа. С него се справих, но съперникът ми по оръжие ме срази без капка милост. След още няколко кратки и подобни ситуации мислителят на динозавърски имена беше готов за хапка и дрямка. Сгушени в леглото четяхме "Работната Мецана". След малко продължих служебните си задължения , но ми беше много скучно. Взех динозавъра Стронг (а.к.а. Клони) и още много други в едната си ръка, а в другата, докато се осъзная, държах меча. С тези два предмета приключих работния си ден леко разногледа от разсейващите фактори, но пък развеселена и в супер самурайско настроение.

Споделете статията
cross