Днешният ни текст е роден след един друг, доста размирен в последвалите го коментари текст по темата защо жените взимат фамилиите на съпрузите си. Разказът ще ви покаже какви главоболия понякога може да създаде смяната на фамилията и то години наред. Разбира се, не всеки среща подобни трудности и късане на нерви, но пък който ги срещне - не ги забравя!
***********************************************
Когато се зажених за пръв път, бях много млада. Наложи ми се, защото в „онези времена“ не можеше да си живееш с човека просто така, както сега. Милицията имаше нещо против. Социалистическото общество имаше нещо против. На тях им трябваха „...здрави клетки, с които да гради демографски стабилно,щастливо и съзидателно социалистическо бъдеще“. Това, последното, съм го запомнила силно. То как да забравиш подобни глупости, с които те посипват високопарните лелки с прически като козунаци в гражданското!
Та по онези времена изразът „на семейни начала“ хич не беше добре приет. Наред с медицинското и задължителното точене на кръв, възникна въпросът за смяната на фамилното име.
И ето тук почва интересното.
Моята фамилия всъщност е псевдоним на дядо, който беше писател. Единствено нашето семейство я има. Аз съм последната, родена с тази фамилия, момчетата са с фамилиите на бащите си. Пък и самата фамилия е интересна - Бурин. От буря идва, защото дядо на фронта бил много „кротък“ и колегите му - фронтови репортери, му я зашили, така да се каже. И от Алексови сме се превърнали в Бурин. Тогавашният ми мъж по фамилия е Натов.
Хич не звучи социалистически! Ама хич! Но не това ме възпря да си сменя фамилията.
Просто исках да си нося името като последната родена с това име. Не им беше приятно на сватовете, но го приеха. Изключително свестни хора.
Минаха години и ние с първия ми мъж се разделихме. По взаимно съгласие. След развода нямах досадни проблеми с институциите, защото нямах промяна на името.
Но човек и веднъж да се жени и разведе, винаги може да сбърка втори път. Че някои го правят и трети!
Дълги години живеехме с моя втори човек „на семейни начала“. Полицията не я интересуваше. Вече демократичното ни общество също не го интересуваше с кого живея в брак или без. В един момент обаче решаваме да се ожениме. Отново наред с медицинското свидетелство и точенето на кръв възниква въпросът за смяната на фамилното име.
Както писах по- горе, аз ужасно държах на моето си „бурно“ име, но защото (по обясними причини) не можех да поднеса на човека като подарък за сватбата „най-ценното, което една девойка притежава“, жертвах най-ценното, което бях успяла да запазя - уникалното си име.
И така се сдобих с популярната фамилия Боковаа. Сещате се кои са „онези“ Бокови, с какво са печално известни - като се почне от дядото, та през дъщерята и сина, та се стигне до покойните внуци.
Е да де, ама „онези“ не са моите, ако ме разбирате за какво говоря. Т.е., има съвпадение на фамилните имена и толкоз. И никакви, ама никакви дори и далечни роднински връзки. Както и да е, преглъщам аз злобните забележки на непознатите, но се появява един друг и много по-досаден проблем...
И той е деклалирането на новото име по институции, кабинети, банки и учреждения. О, неприятност, о, бюрократичен ужас! Всички пълномощни, които имам от роднини, заминали в чужбина, мигновено стават нищожни, не мога да изтегля един лев, трябва да се сменят лична карта, паспорт, книжка и пр. Да се изваждат едни пари, да чакаш едни месеци. Въобще - безтегловност и нерви с неясен срок.
По съвет на семейната адвокатка отидох при нотариус и си извадих един документ, в който декларирах и се заклевах пред същия този, че Биляна Климентова Бурин и Биляна Климентова Бокова са едно и също лице. И ако предоставям невярна информация - ще си понасям последствията пред Члена на закона.
С тази хАртия успях да се оправям някакси, докато ми излезе новата лична карта, а това беше цяла одисея, защото тогава пък беше онзи скандал със смяната на личните карти по нов образец и подменянето им от целокупния гурбетчийски народ, който се беше завърнал от чужбина, за да виси пред гишетата на районното по местоживеене от тъмно до тъмно.
Принтерите не работеха изправно, мазни типове се предреждаха, други истерици правеха скандали, атмосферата в паспортните беше като в мъжки фитнес вечер. Само като си представих, че същото трябва да го премина и в КАТ, просто си приложих пълномощното, че съм едно и също лице и към шофьорската книжка.
Така си прекарах безметежно около 5 години, докато не си наложих най-накрая да взема категорията „А“ за мотоциклет, защото ми писна 20 години да карам голям мотор с книжка за мотопед.
Та плащам си аз курсовете, карам полигон напред-назад, охлюви, осморки, ускорявам, спирам в пясъка, обикалям конуси, и така, в игри и закачки, идва денят за изпит пред инспектора.
Стоим строени - 19 младежи и аз. Инспекторът чете по имена. Идва ред и на моя милост да яхне мотора и да покаже майсторство на полигона.
Да, ама не.
“Бурин!“
„Аз съм Бурин", казвам.
„Как може? Та вие те жена!“
“Ами да, на мъж ли ви приличам?“
Тоя почва да се нерви. Гледа свидетелството за правоуправление, гледа
и мен.
„Бурин, дайте си личната карта!!“, чувам и подавам картичката, на която пише Бокова.
„Аааа, това тук не сте вие. Вие сте дошла да вземете книжка за някой друг!“
„Ама не е така! Вижте, аз имам пълномощно, ЕГН-то е едно и също, ето аз съм, и на снимките съм все аз! И баща ми е един и същ!“
„Това с бащата винаги е спорно. Не може! Щом не са еднакви личната карта и документа за самоличност, хич не ми се правете! Кръгом и обратно!“
И така моя милост изкара нередовно още няколко сезона с мотора, без да спира на полицаите по пътищата на страната.
Накрая дойде време за подмяна и на книжката, нямаше вече накъде, та „новото“ ми име фигурираше и там. Като се явих за трети път на изпит за „А“ категория, нямах никакви проблеми и след 24 години нередовно каране на мотоциклет гордо отпътувахме с мъжа ми към Черна Гора да се повозим.
А навиците да не спирам на вдигната полицейска палка с мотора ми донесоха интересни преживявания в тази прекрасна балканска страна. Но това е една друга история.
Ваша Биляна Климентова. Бокова. По баща- Бурин.
