fbpx
Спорт

Ужасът "Мамо, искам да тренирам футбол!“

18 септември 2018

Някъде до края на първи срок на първи клас синът ѝ се развивал долу-горе алтернативно, за да не се страхува, че (тя самата) ще попадне в една от най-тревожните групички – тази на родителите, чиито деца тренират усърдно футбол. Или някакъв друг популярен спорт, който трябва да се практикува само за обща култура и нищо повече. Това ни сподели една (пожелала да остане анонимна) майка, която е имала великолепно детство, благодарение на много строга връзка със спорта. Но това щастие вече ѝ се вижда невъзможно. И обяснява защо. 

Допреди 3-4 години синът ми кротко си строеше корабите от Междузвездни войни с лего, радваха го физически активности като катерене, каране на скейт и колело, ходеше на едно бойно изкуство и роботика, мацаше се с някаква глина. Изобщо, никакъв сигнал, че изведнъж върху пода вкъщи ще има няколко слоя от най-досадния и лишен от всякакъв смисъл формат на култа към личността – албуми и стикери с портрети на футболисти, плюс шалчета на ЦСКА и пластмасови аксесоари от магазина на Барса на El Prat. Клише върху клишето.

Признавам, че преди да се почне с това, не бях никак сговорчива на тема "голяма работа, че синът ти не иска да играе футбол". Със същия успех можеха да ми кажат "моят пък не може да си бърка в носа и да сяда гол върху мравуняк..."

Все едно някой забиваше ножица в бедрото ми, като видех посоката, в която топката поемаше, когато и той горкият се пробваше да рита – не напред, нито встрани. Беше единственото момче, което риташе толкова лошо, че топката се завърташе леко - като последния оборот на пумпал - и оставаше толкова близо до краката му, че се спъваше в нея.

Но май бях готова да живея с този срам, само и само да не попадна в групата да родителите, чиито деца тренират футбол.

След първи срок в първи клас, обаче, децата стават част от по-трайна и влиятелна среда и ако пет-шест от приятелите ти тренират футбол, ръгваш и ти. В началото започна да рита в училищния "отбор" и всичко беше супер, защото  упражняваше някакъв спорт, без това да се случва в толкова амбициозна и обсебваща среда, а и другите деца бяха толкова яки, че май никой не се подиграваше на (не)уменията му.

Миналата година футболът в училище спря, което амбицира децата сами да си организират тренировки и мачове след часовете, а след това да си прекарат лятото в ритане по площадките. Звучи чудесно, детето даже дръпна, веднъж, без да искам, видях, че ритна топката така, че тя, ехеее, подмина вратата.

Изпитах жестоко облекчение, че синът ми хем не се държи като на кръжок по икебана на игрището, хем не ми се налага да влизам в групата на родителите, чиито деца тренират футбол.

До втория учебен ден в 4 клас, когато детето забеляза, че в едни 30 секунди съм изпаднала в нещо като добро настроение, и изтърси: „МОЖЕЛИДАТРЕНИРАМФУТБОЛПРОФЕСИОНАЛНО?“

Не знам как успях да не му кажа „Не ме разплаквай“, усмихнах се по-хладко от Моуриньо и викам „Добре, ще видим какви са вариантите“. Само това му стигаше да почне да звънка на всичките си приятели и да се хвали, че дааа, и той ще тренира футбол, което вече сериозно ме разстрои и отидох да изтичам 6 км вдън горите на Борисовата.

Започнах да тренирам колективен спорт на 7 и на 12 вече знаех, че адът не са загубите, не е и скъсаният менискус. Адът е присъствието на родителите по мачовете и изобщо непрекъснатият им зор да питат треньора „какво му е на детето, че не го пускате“, „добре ли се справя“, „другият мач титуляр ли ще е“, "да, да и аз му говоря много за техниката" (не пич, не му говориш, крещиш му пред цялата зала).

Имах късмета професионалният спорт да ми даде среда, в която да бъда независима от родителите си и да раста интересно, далеч от битовизмите, далеч от България през страшните 90-те изобщо. За други деца обаче това беше още един стрес дали са изпълнили очакванията на родителите си. Дали са вкарали достатъчно голове. Дали не са предали спортните гени на рода. Ще стъпят ли на игрището въобще при официални мачове или ще си докарат пневмония, седейки на пейката, защото в залите през 90-те въздухът беше толкова леден, че можеше да се схруска.

Това, което ми позволи да обожавам спорта – и да започна да се оттеглям в мига, в който по-интересни ми станаха Nirvana, да речем, или пък това да демонстрирам как се възвисявам на книгите на Достоевски – беше абсолютната ирония на баща ми към тщеславието и невротичния родителския ангажимент, с които е назобана спортната среда. Почти тоталното му физическо отсъствие от невероятния ми живот като ляв гард в най-добрия държавен отбор по хандбал (и най-лошия национален).

През 90-те поне нашите родители не можеха да дойдат с нас до Гьотеборг. Не можеха да дойдат и до Скопие, а и да можеха, никой нямаше да им позволи. Достатъчно близо съм до спорта все още, за да знам, че днес за родителите на трениращите нещо деца всичко е възможно и тяхната намеса е още по-страховита.

Деца отиват на турнир в Гърция. И родителите, разбира се, кретат след автобуса - ей я къде е Атина. Отиват да създават овации, да дебнат треньора добре ли е разпределил състава и ако техните деца са в него, да се накланят от трибуните към терена, сякаш чрез гъвкавата си стойка ще им помогнат да сипят голове.

Разбира се, давам си сметка, че днешните родители са далеч по-въвлечени в живота на децата си, отколкото тия дето едвам си плащаха тока през 90-те - и даже им се възхищавам на отдадеността, с която висят по тренировки и мачове до стъмване. Разбирам, че искаме да им дадем най-доброто на тия деца и тайно си мечтаем те да са звездите, около които да бъде изграден отбора. Не съм убедена обаче, че пътят към това е родителят да виси на всяка божия тренировка и след края ѝ да тупа детето по рамото и да му вика "Браво, шампионе" или "Още-малко-можеш-шампионе". Винаги съм си мислела, че звезда се става като си незащитен и можеш първо да риташ портокали на тъмно в махалата, а после на добре осветен стадион.

Не че някой сега ми е виновен, че детето ми изведнъж иска да почне като халф или поне като резервен защитник в ШЕСТИЯ детско-юношески състав на някой клет софийски отбор или пък вече си представя как си пие с Марадона и го пита колко показва часовникът му на дясната ръка и колко тоя на лявата. Просто ми предстои да стана най-лошият родител на света, който нито ще си стане приятел с треньора и ще му подарява прасе, пълнено с бутилки отлежало уиски, за именния ден, нито ще търчи на футболен туризъм до Гьотеборг, Атина или Скопие (за концерт може), нито пък ще се надвиква или поздравява любезно с родители на трениращи футбол деца. Или поне докато някой не ме убеди, че спортът може да ти даде нещо смислено в присъствието на мама и тате.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
made by cog + weband
cross