fbpx
И аз съм човек

Търся човека, помогнал ми в най-трудния момент

21 януари 2021

Публикуваме историята на Мариана-Регина Димитрова без редакторска намеса и с искрената молба да я прочетете до края и да помогнете да се разпространи, за да се намери ЧОВЕКЪТ, останал до Мариана и помогнал ѝ в последните мигове от живота на съпруга ѝ. Това се е случило в София на 13 януари тази година.


13 януари 2021 г. е дата, която ще помня до края на живота си.

По принцип не съм фаталист, нито пък съм крайно суеверна. Но това е денят, в който старият ми живот свърши. Денят, в който загубих мъжа си, бащата на детето ми, съпруга си и моята опора в живота. 

Но това е и денят, в който срещнах един герой – герой без име, на когото искам да благодаря от цялото си сърце и душа.

Семейството ми преживя драматичен декември, тримата бяхме болни от Covid-19, Явор (съпругът ми) влезе в болница с двустранна бронхопневмония и мислех, че ще го загубя. После се подобри, изписаха го и мислех, че всичко е наред. 

Така и беше – до този заветен ден, който преобърна всичко. 

В 12:00 часа той излезе от вкъщи за първи път сам след боледуването. Искаше да отиде до наше жилище в центъра, за да отметне задачи. Задачи, с които си мислех, че няма смисъл да се занимава, но той си беше упорит. 

В 13:00 се включи шестото ми чувство, просто знаех, че нещо не е наред, и му се обадих да го чуя. В момента, в който вдигна слушалката, разбрах, че нещо лошо се случва. Каза, че не се чувства добре и аз хукнах. Хукнах с всички сили, взимайки такси с идеята да го докарам обратно вкъщи. 

В 13:18 часа, когато бях на 3 минути от него, той ми се обади – за последно. Казах му, че съм наблизо и го помолих единствено да отключи вратата, за да не му призлее и да падне. В бързината не бях взела ключовете си, бяха в другата ни кола. Не съм и очаквала, че ще ми трябват.

Това бяха и последните думи, които той чу, защото в следващия миг чух как пада… и си отива. Минута по-късно бях разбила входната врата и правех отчаяни опити да разбия вратата на апартамента. Паралелно звънях на 112, но чувах как ми обясняват да викна авариен ключар. Знаех, че няма време за подобно нещо и ги умолявах да пратят линейка, полиция и пожарна.

Броях секундите – в подобна ситуация всяка секунда е от значение. Хукнах отчаяна на улицата да търся нещо или някого. И го намерих – младото момче, което, като ме видя, се притече на помощ. 

Колко пъти сте изпадали в беда на улицата и някой ви се е притичвал на помощ? Подминавали ли сте някой, който очевидно се нуждае от помощ? Е, той не го направи. Ще го помня до края на живота си. 

Секунди по-късно отново бяхме пред вратата. Със съвместни усилия я разбихме с три удара. Съпругът ми беше безжизнен. Аутопсията щеше да покаже, че си е отишъл от сърце, а няколко дни по-късно щях да разбера, че се е случило, защото му е изписано лекарство несъвместимо със състоянието му. Но това не беше от значение в този момент. 

Важното беше, че момчето не загуби и секунда – започна незабавно да прилага сърдечен масаж, аз обдишвах. И той не се отказа – бога ми, 10 минути по-късно, бях сигурна, че вече няма смисъл и му казвах „Няма смисъл, отишъл си е, няма го.“. Но той казваше – „Не, не е така. Не спирай. Винаги има смисъл, продължаваме да се борим. Не спирай!“.

20 минути се борихме. Линейката дойде 30 минути след първото позвъняване. Тези думи не са укор към „Спешна помощ“. Истината е, че и на петата минута да бяха дошли, не мисля, че нещата щяха да са по-различни. Явор си беше отишъл светкавично и внезапно. Някои неща са писани и не можем да избягаме от тях. 

Благодарна съм, че имах шанса да изпратя съпруга си достойно – възможност, която хората, чиито близки си отиват от Covid-19, нямат. Те дори не могат да ги видят. Времето от Коледа до 13 януари е било дар. Дар, който оценявам едва сега.

Но не бих могла да живея спокойно, ако не благодаря лично на това младо момче, което не ме подмина в този ден, както го направиха другите хора на улицата. И остана с мен до края. 

Затова ви моля, разпитайте, споделяйте историята ми. Искам да го намеря, защото искам лично да му благодаря за това, че е човек. Истински, достоен, почтен човек – герой!

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross