fbpx
И аз съм човек

История за 4 операции, хиляди левове, безочливи лекари и една майка

2 март 2018

Днес с вас споделяме история за ужасната съдба, наречена рак, с която вече трета година живее една жена и нейната дъщеря, която неуморно прави всичко по силите си, за да спаси живота ѝ. След сблъсъка с безочливи хора, след 3 операции и некомпетентност, те не се отказват да търсят начин да преборят болестта. Това, което ние можем да направим, е да им подадем ръка и да им помогнем да направят още една крачка към изхода от този безкраен лабиринт.

************************

Всичко започна като един обикновен, стандартен, профилактичен преглед при гинеколога. Такъв, който ти, която четеш, трябва да си правиш редовно. 2 пъти годишно поне. Мамолог и гинеколог. Ей така – защото си майка, защото искаш да бъдеш майка, защото обичаш себе си, защото искаш да се грижиш за здравето си.

Майка ми не беше посещавала гинеколог няколко години. За какво ми е, казваше...

Цитонамазката излезе в притеснителната 3Б група. Годината е 2015-а. След известен на брой прехвърляния от кабинети и болници, които ще ви спестя като излишни подробности на фона на цялото чудо, което ни предстоеше.

Акостирахме в Първа АГ София (бившата „Тина Киркова“). След стандартната биопсия, която показа рак на шийката на матката, беше направено и конизацио, при което беше отстранена част от матката. Операция номер 1.

След не повече от месец и още едни лоши резултати, малко пари под масата и повече некомпетентност от страна на тогавашния директор на болницата беше направена Операция номер 2. Отстраняване на матка и яйчници и изрязване на лимфните възли около тази част, както и отстраняването на малка част от влагалището.

Работата е там, че сме в България. Когато потърсиш мнение, становище, някой да ти обясни на достъпен език какво, аджеба, се случва, получаваш дръпнато отношение – от сестри, от лекари, от санитари, от дежурни лекари.

Поведението е такова, сякаш ти правят услуга, предоставяйки ти каквато и да е информация. Искат пари и почерпки. Идва, разбира се, и моментът на свръхсамочувствието от високия пост, което не може да бъде поставено под въпрос. В случая две операции една след друга през не повече от месец, от гинеколог, който не е профилиран в онккология.

Не беше назначена терапия. Единствената заръка беше за редовни профилактични прегледи, на които се взимаше микробиология, което впоследствие се оказа абсолютно неадекватно спрямо конкретния случай.

Годината е 2017-а. Една жена, моята майка, живее втори живот. Излезе лоша цитонамазка, пак 3Б, рецидив. Отидохме в 5-а градска болница в Надежда, която всъщност е т.нар. Онкоболница в София. Условията са като в потресаващ нискобюджетен американски филм на ужасите. Миризма, бедност и потискаща обстановка. Сякаш не им е достатъчно на всички тези хора, които трябва да се борят с тази най-коварна болест, но и отново трябваше да тичам по сестри и лекари с едничката молба някой да ни обърне внимание.

Докторът рече и отсече, че е необходимо отстраняване на влагалище, като очерта сцена от същия този филм на ужасите, в чийто декор се намирахме така или иначе. Памперси до края на живота. Майка ми – тази червенокоса, супер енергична и борбена жена... с памперс?

Потърсих други варианти. Отидохме в Аджъбадем Сити Клиник на Цариградско шосе, където бе направен ядрено-магнитен резонанс и ПЕТ скенер. Не показаха нищо.

Оттам се отправихме след поредната препоръка към Онкоболницата в Мусагеница. Попаднах на някакъв дивак, който ми ръкомахаше и ми се караше, че се интересувам какво е състоянието на майка ми след поредната биопсия. Пушеше цигари в кабинета си. Пепелникът преливаше. Влязох с разплакани очи, силите ми бяха на ръба, изправена пред поредния откачалник, който ми държи тон, че се опитвам да помогна на собствената ми майка.

Попитах го какво да правим оттук насетне. Той ме изгледа от глава до пети, като отговорът беше: „Няма да коментирам това с една пикла“.

Извиних му се, че всъщност съм на 27 години и съм единствената пикла, с която майка ми разполага.

Взех си майчето подръка с нови сили. Препоръчаха ми болница в Истанбул. За мъките, през които минах да събирам стъкълца и стари изследвания, от всяка една болница в София, в която е лежала майка ми, също няма да изпадам в подробности.

На някои места ми обясняваха как през 2015-а година не е имало компютри.

Слизах по миризливи архиви, пъдиха ме като куче. „Елате след 2 часа, елате утре, елате вдругиден“...

Намерих връзка, посредник за болницата в Истанбул. Преведох всички документи и изследвания от български на английски и турски. Организирах пътуване до там, където след всички тези поредни биопсии, ядрено-магнитни резонанси и прегледи и прочие ни посъветваха да се направи лапороскопска операция с робот.

Много модерна работа. И модерна цифра. 18 хиляди евро, да бъдем по-конкретни.

Отчаях се. Майка ми – безработна, пенсионирана по болест, пенсия 230 лв. Баща ми – охранител в училище за деца в предучилищна възраст, заплата 600 лв.

Не търся съжаление. Но е тъжно, не е смешно. Добре дошли в реалността извън София и заплатите ѝ. Сурова, непрощаваща никому действителност, където хората дебнат намаленията по супермаркетите и се хранят само вкъщи, и нямат социален живот, защото такъв генерално няма в по-малките градове.

И да искаш култура – няма. Има лотарийни билетчета и реклами по телевизията, както и предавания, от които, ако имаш малко късмет – няма да загубиш безценните си и последни мозъчни клетки.

Направих кампания за събиране на средства на разни събития, чрез разни познати хора в София.

Събрах 83 лв.

Родителите ми обикаляха от врата на врата да искат от приятели и роднини помощ. Събрахме 4000 лв. А останалите...

Останалите... се появи един човек, който ще има моята признателност до гроб. Щедрост, която трудно може да бъде събрана и изразена в простички думи. Той доплати остатъка и през безумно горещия август на лятото на 2017-а се върнахме в Истанбул.

Операция номер 3. По повод болницата и отношението няма какво да кажа. Обслужването е петзвездно. Самата операция протече дълго, близо 5 часа не можех да си намеря място и миг спокойствие, но това като че ли е ясно. Всеки човек би треперил така за майчицата си.

Докторът излезе с преводач и трябваше да узная как е мама.

„Всичко е супер, всичко съм махнал! Майка ти ще е добре. Оставил съм ѝ няколко сантиметра влагалище, да може да си прави секс жената, само на 50 години е.....“

Защо не беше консултирано с мен или нея? Сексът ли е по-важен, или да я запазим да остане жива на тази земя, без да трябва през 3 месеца вече 3 години да висим по чакалните, и да я разчекват, и да ни гонят като кучета, и да ни искат пари - и отгоре, и отдолу, и накрая да се връщаме в изходна позиция - оттам, откъдето започнахме... с лоша цитонамазка.

Не беше назначено продължаващо лечение под формата за лъче- или химиотерапия. Беше поредният доктор със самодоволна усмивка, че си е свършил работата.

Парче по парче всеки един от тях махаше по нещо от утробата ѝ и все ме уверяваше, че това е краят.

Сега ще ходим в Плевен, частна болница. След направена стотна биопсия се намери един доктор, който говори внимателно и е взел присърце Хипократовата си клетва. Да мисли за живота и здравето на пациента, а не за оргазмите им.

Предстои отстраняване на влагалище. Операцията ще струва 10,000 лв., от които имаме 5,000, очакваме още 3,000 от вече дадени обещания.

Не ни достигат 2000 лв.

Не знам колко ще струва терапията след това.

Това е една човешка история. Не е напудрена и поръсена със захар отгоре. Доста имена спестих, както и доста подробности, които бяха на пътя ми като пречки, но смятам за излишно да изпадам в тях пред лицето на това поредно изпитание на волята за живот на майка ми.

Никога не съм търсила съжалението на хората около мен, ако ми се е случвало да падна в калта и да се поизцапам. Семейните трагедии също пазя далеч от хорските уши, всеки си има достатъчно собствени проблеми.

За пръв път излизам на светло, за да разкажа на глас и публично своята история. И търся помощ в нечие сърце, за да можем да го преборим това веднъж завинаги.

Та нали на това са крепи целия свят – на подадената с милост ръка.

*****************************

Ако искате да помогнете, ето и данни за сметки, на които можете да преведете средства. Благодарим ви!

IBAN: BG79 CECB 9790 1429 3992 00
BIC: CECBBGSF
Мариана Пелова Кулинска
PayPal: tskulinska@goguide.bg

 

 

 

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross