Понякога се оказва, че искаме доста неща от децата си, за които те дори не подозират. Особено ако са съвсем в невръстна възраст, както детето на Лили Виденова в първата от трите истории, които ни разказва в този текст. А той е чудесен пример, че родителските амбиции невинаги са най-доброто за децата. Затова не е лошо да го караме по-полека. Важното е да сме живи и здрави.
Посвещавам този текст на сина ми, който наскоро навърши пълнолетие, и по всички писани и неписани закони вече нямам право да се бъркам в живота му. Но имам право да го поучавам и да изказвам мнението си, докогато си искам. Или поне докато той в крайна сметка не се изнесе от вкъщи или не ме сиктирдоса. Независимо от поредността на тези две събития.
Иде реч за оная родителска амбиция, за която винаги съм твърдяла с убеждението на арабски терорист, че въобще не се отнася за мен. Детето ти да е номер 1! Във всичко!
При мен тя достигна точно три върха, като след всеки един си казвах: „Отказвам се! Никога повече!“. Силно се надявам да не взема да намеря и четвърти, че с мен никога не се знае. Затова подарявам този текст и на себе си, защото спомените за тези амбициозни планове ме карат да се смея и да си казвам: „Боже, наистина ли?!?“.
Връх № 1 – Снимката
Това е историята на една невинна снимка на най-страхотното, най-красивото и съвършено бебе на света, за която правихме специална сесия, така че да застане под определен ъгъл ухилен като пача.
Целта на сесията беше да изпратя снимката в известно бебешко списание и да участвам в конкурс за най-красиво бебе, което да окичи корицата на следващия брой. Ма как няма да участвам, бе, та моето е най-най-красивото. Да не говорим, че в предно издание на същото това списание беше публикувана снимката на бебето на моя съученичка и със сигурност знаех от нея, че нещата не са нагласени. Речено-сторено.
Пращам снимката и чакам новия брой със затаен дъх, защото вече съм отделила бюджет да изкупя всички списания от будката и да ги подаря на роднини, приятели, колеги, познати и обикновени хора. Въобще на всеки, който срещна по пътя си.
Междувременно със самочувствие на звезда обикалям с количката калдъръмените улици на квартала, в който живеех тогава, избягвайки старателно сбирките на майките, в които се обсъждаха битовите навици на кварталните бебета и кипеше съревнование за най-спало, акало и яло бебе.
Както споменах, аз не съм от ония, дето се съревновават. Хич!
За доказателство най-първите пъти, в които изкарвах сина ми на разходка, се обличах като за изискан коктейл – на токчета, с чанта в тон с обувките, блуза, пола, абе, въобще не майка, а извънземно от планетата на супермоделите майки. Така!
Това трая към 2-3 пъти, в които ми се налагаше да се прибирам на бегом, защото онова нещо в количката се съдираше от рев по неустановени причини. Тоя бегом за малко да ми изкълчи краката, да не говорим за всичките локви под паветата, които подобно на мини, разпръскваха приятна кал върху глезените ми веднага щом ги настъпех.
Съответно окаяният вид, в който се прибирах, предопредели по-нататъшното ми преминаване в режим обикновени дрехи и ниски обувки, които с течение на времето нарекохме „миризливки“ (няма да уточнявам защо). Както и започнах да присъствам на кварталните сбирки, на които смирено слушах за бебета еднорози в безуспешни опити да разбера защо, аджеба, точно моето перфектно дете постоянно реве.
И ето така идва сюблимният момент, в който новият брой на списанието е вече в будката. И, о, ужас! На корицата се мъдреше снимката на друго бебе – отроче на тогавашни бг випове (няма да споменавам имена да не вземе някой да се обиди).
Разочарованието ме залива като лавина, отчаянието е още по-дълбоко. Нещата стават крайно трагични, когато установявам, че снимката на моето най-перфектно бебе дори не е публикувана в страничката със снимки на други бебета, които, да речем, не са толкова съвършени, нито пък имат известни родители, но журито е преценило, че са сладки и им е отделило ценно място на страниците на своето списание.
Разревавам се! Толкова ми е болно!
„Всичко е с връзки!“, казвам си, обсъждам надълго и нашироко този велик проблем с всичките ми приятелки, които по онова време нямаха деца и си нямаха грам идея защо се вълнувам толкова, но ме слушаха милинките.
Даже един ден дойдоха с мен в „кафето на майките“, където обърнах три малки джина в чест на окончателното спиране на кърмата ми и за да „отпразнувам“ резултата от участието в конкурса. В резултат на което едната гушна бебето, другата забута количката, а аз вървях след тях на зиг-заг, обяснявайки че изобщо, ама изобщо не съм пияна, просто ме е хванало бързо, защото не съм пила от има-няма година и половина и имам право да се напия от мъка или от радост. Все тая...
Та с този окаян завършек приключи първото ми катерене на връх №1 на родителските ми амбиции.
Връх № 2 – Математическата гимназия
Еее, кой не знае семеге, кой не е слушал за него. Тази велика амбиция се зароди още в най-ранна възраст на моето отроче. Видите ли, двамата му братовчеди пък са точно от ония деца, които до 7-и клас учиха в СМГ, а след това – в Немската. Път-мечта за всеки софийски родител. Сещате се, че нямаше как да не се кача на това влакче. Щом братовчедите му могат и сина ми може.
Значи по онова време вече съм разведен родител с минимално, да не кажа почти никакво, участие от страна на бащата, но това мен не ме спира. Аре бе! Повличам с мен и най-добрите ми приятели, чиято дъщеря е на възрастта на моя син и в общи линии споделяме еднакви проблеми и амбиции.
Записваме децата на курс, но сме пропуснали нещо важно – децата вече са четвърти клас, а за да има успех, подготовката е трябвало да започне още в трети. Понеже съм си имала други грижи, тази важна подробност някак ми е убягнала, но си казвам “Аааа, моят син е умен, бе, номер едно е, бива го с математиката и от четвърти клас става. Ще се справи!”.
Та тръгваме на курс всички заедно. Заедно, защото курсът е в събота от 8:00 до 10:30 и ние освен че ги караме, седим като прани гащи в близкото кафе, за да ги чакаме да свършат. Навън е студено, спи ни се, както казах по-горе – събота е... Но нищо. За добро е.
На моя син хич, ама хич не му се ходи, задачите са му сложни, въобще цялото начинание е нещо абстрактно и толкова далече от компютъра, картите Югио и легото, че не спира да мрънка и да се оплаква колко несправедлив е животът с него. „Един ден ще си ми благодарен!“ му казвам и сама не си вярвам.
И така стигаме до трети етап на курса, който се провежда някъде през февруари, и аз съм вече сериозно отчаяна. Резултатът е среден, желанието му нулево, но аз не се отказвам. Идва и пробният тест. Заклевам сина ми да си провери задачите минимум 10 пъти и да не си тръгва преди 12:00, защото ще дойда да го взема точно тогава и нито минута по-рано.
Разбира се, всичко това е лъжа, за да го накарам да остане дотогава и да си провери внимателно задачите. Някъде към 11:00 обаче ми звъни и ми казва, че всичко си бил написал и проверил и че повече не можел да седи вътре, затова е излязъл на двора и ме чака. На –15 градуса! Ох, да му се не види.
Връщам се почти на бегом и какво да видя – синът ми увиснал на оградата на училището, плетената му шапка килната на една страна, а един тъжен зелен сопол се точи бавно от лявата му ноздра. Якето е разкопчано, целият е мръсен, защото докато е катерил оградата е обрал цялата прах и мръсотия от железата ѝ. С най-тъжния и окаян поглед ми казва жално: „Мамо! Моля те, не ме води повече тук!“ Разревавам се.
И с това изкачването на връх № 2 приключва. Сбогом, СМГ!
Връх № 3 – Първа английска гимназия
Чисто статистически бих казала, че това е връх № 4, но няма да съм напълно права, защото родителската амбиция с кодово название НВО (Национално външно оценяване) не е баш амбиция, а обща мелачка, в която щеш не щеш влизаш. Пък каквото стане!
Това, което стана беше, че го приеха в Първа английска и аз честно, заклевам се, изкарвам една блажена година, наречена 8-и клас, в която не се напъвам за нищо, свързано със сина ми. Първо защото той някак си беше научил английския без никакви странични курсове и второ защото наистина, ама наистина вече не ми пукаше.
Само че така си мислех. Защото дойде 9-и клас, в който започнаха да се изучават всякакви предмети, и то все на английски. Първият срок е някак странен – на всичките ми въпроси как върви ученето и дай си бележника получавах спорадична информация, и то когато беше в настроение.
И в този леко тревожен дух идва и междусрочната родителска среща. Отивам аз с притаен дъх и сядам на един чин. До мен се настанява бащата на негови съученички, заговаряме се, човекът чистосърдечно споделя колко добре се учели децата му и как той е дошъл, едва ли не, проформа.
Прехапвам си устните, щото не знам какво да кажа, ни бележник съм видяла, ни оценки, ни нищо, цял 8-и клас съм изкарала в блажено неведение. Възпитано отговарям на човека, хваля децата му, ще ми се и аз да мога да кажа за моето същото, но…
Тихичко кръстосвам пръсти, надявайки се като видя дневника да му кажа на тоя баща: „На ти! Виждаш ли! И моят син има само шестици и яде бонбонки тик-так“. Или нещо от сорта...
Започват да влизат учителките една по една, казват каквото имат да казват за успеха на класа и в някакъв момент всяка една от тях започва да пита кои са родителите на В. и Г.
В. е моето дете.
Плахо вдигам ръка. Една руса глава по диагонал на мене прави същото – майката на Г. Всички родители вперват очи в нас и ни оглеждат хубаво. Изчервявам се. К'во па толкова да е станало… „Ами, вижте, трябва да поговорите с децата си, само двойки и тройки тоя срок.“ Решавам, че това е само по първите 1-2 предмета, чиито учителки се появяват. Но уви.
Същото се повтаря с всеки един новопристигнал учител (с изключение на този по физическо), включая и двете по английски. „Да, да, разбира се, че ще му обърна внимание! Да! Нали знаете! В такава възраст са, че…“, свивам безпомощно рамене. А вътрешно вече съм отвъртяла няколко шамара, спряла интернета за вечни времена и за всеки случай съм му взела компютъра и телефона. Отново за вечни времена!
Бащата на съученичките ме успокоява: „Спокойно! И аз на неговата възраст бях така, пък все някак изкласих. С 5 и 45!“, доналива сол в раната той. Въртя отчаяно очи, аз съм тотално провалилият се родител, който иска да се махне максимално бързо, за да изпълни злокобния си план.
След като съм оцеляла от това мъчение, за пръв път от много време насам се обаждам на баща му и някак успявам да му излая как аз повече това дете няма да го гледам, да си го взимат там с новата му жена и оттук нататък въобще не ме интересува. Заминавам за някоя държава в третия свят, където няма амбиции, интернет и родителски срещи. Ще заживея с някое племе, ще уча голите аборигени на английски и изобщо няма да се сетя да се върна. Никога!
С тези животоспасяващи мисли се прибирам вкъщи, решавам, че ще съм спокойна, няма да избухвам, призовавам духа на татко („О, татко, където и да си там на небето, помогни ми да запазя спокойствие.“), викам си “Оммм” и това е. Поканвам кротко сина да си поговорим. Тийнейджър е, не върви да му се развикам от вратата.
Някъде на втората минута скандалът е станал толкова грандиозен, че той си грабва раницата и ми заявява: „Отивам да живея у баща ми!“. „Чудесно! Той вече те чака!“, отговарям в същия дух аз. След като вече се е изнесъл, провеждам още два вече по-спокойни разговора с баща му, в които се разбираме, че детето ще се прибере ако не на другия, то поне на по-другия ден. Горе-долу така и стана.
Когато той се прибра, за пръв път седнахме и проведохме разговор като големи хора. Извиних му се. Извини ми се. И ми каза сериозно: „Виж, майка ми, това че са ми ниски оценките сега, не означава, че съм тъп и не уча. Просто трябва да свикнеш, че нещата невинаги стават, както ти искаш“. Останалото няма да ви го предавам, че ще почнем дружно да циврим тука. Но резултатът беше, че от този момент нататък започнах полека да напускам всички малки и големи състезателни писти, на които се бях застопорила тогава.
А детето... Детето тази година взе стипендия за успех, продава картофи на една сергия, кара кола, има си гадже, собствени амбиции, научи трудни уроци, разказва ми най-подробно как е минал денят му, умее да готви и твърди, че е един щастлив човек.
Така че към днешна дата единственото състезание, което все още искам да спечеля, е 700 точки на онлайн Скрабъл срещу робота и смятам така да остане още дълго време. Та горе главата! И да не стане това, което искате, ще стане това, което трябва! Бъдете здрави, обичани и щастливи! Наздраве!
