И аз съм човек

Той обеща, че няма да се повтори, или защо жените се връщат при насилниците си

18 август 2020

Публикували сме многократно текстове по темата за домашното насилие и последиците от него. Припомнете си разказа на смелата Диана Николова в текста “От живот с насилие до корица на списание", както и разтърсващия материал “Да израснеш в семейство с домашно насилие - история от първо лице”.

Много жени попадат в механизма на домашното насилие и с години (или никога) не могат да се откъснат от него. Защо това се случва се опитахме да обясним в текста „В оковите на травмата” или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват.

Сега споделяме историята на Лорън Уелбанк, която, макар и засрамена от всичко случило се, разказва, за да помогне дори и на една жена да се измъкне от насилника си.

И нещо важно: ако сте жертва на домашно насилие или някой покрай вас е жертва на домашно насилие, не се колебайте да потърсите помощ. Горещата линия на Фондация “Анимус” е на разположение на пострадали от домашно насилие: 0800 1 8676 или 02 981 7686.


Когато ме удари за първи път, бяхме в колата. Нямаше абсолютно никакво предупреждение, преди ръката му да полети към мен и да ме фрасне в лицето. И двамата седяхме в шок известно време. Пипнах си устните, за да видя дали кървят, и пръстите ми се върнаха пред погледа ми червени. И двамата ги гледахме с ужас.

“Мамка му!” Гласът му беше по-висок от нормално, звучеше паникьосан. “Само се шегувах. Заклевам се”, засмя се той. “Изобщо не съм искал да те удрям.”   

Дъхът ми стоеше свит на топка в гърлото.

“Заклевам се. Само те занасях”, продължи той. Ръцете ми трепереха, сърцето ми препускаше. “Знаеш, че се шегувах, нали?”

Кимнах с глава, защото нямах вяра на гласа си в този момент.

Той се върна към разговора, който водехме преди това. От време на време ме поглеждаше и се извиняваше пак. Всеки път, когато се засмееше, ефектът беше обезоръжаващ. Сърцето ми се върна пак, където си беше, и продължих да разговарям. Устната ми спря да кърви, докато стигнем там, закъдето се бяхме запътили. Случката в колата започна да изглежда точно такава, каквато я описа: шега, бъзик, инцидент.

Вторият път бяхме в спалнята. В един момент се карахме и в следващия го гледах от земята.

Тогава вече се карахме доста. Грешен отговор на зададен въпрос беше в състояние да отключи поредица от събития, които завършваха с удряне на стени, хвърляне на чаши и аз, свита на дивана, чудеща се какво става.

В месеците между случката в колата и тази в спалнята аз лека-полека се бях отдалечила от повечето си приятели и близки. Беше ме страх накъде върви връзката ми, бях объркана колко бързо се промени всичко, чувствах се унизена от ситуацията и не знаех как да си призная каквото и да е от тези неща.

Чувала съм хората да казват: “Никога не бих позволила да се отнасят така с мен”. Или: “Не разбирам как жените попадат в такива връзки”. Опитвах се да обясня как всъщност стоят нещата. Той невинаги е бил такъв. Не всичко беше лошо. Когато не се карахме, нещата бяха страхотни. Той беше забавен, сладък и любящ.

По време на тези добри моменти се питах дали изобщо кофти случките са факт. В дните след истински тежък скандал той беше по-мил, по-сладък и по-любящ от всякога. Обещаваше всичко в тези моменти.

Никога повече нямаше да позволи да се случи нещо такова.

Не е искал.

Никога не би ме наранил повече.

Изпуснал си е нервите.

Обещава.

За известно време нещата бяха страхотни. Имаше негласно споразумение помежду ни колко е сгафил. Той много добре знаеше колко са зле нещата и колко близо сме до раздяла. Въздухът вибрираше със знанието, че ако още веднъж се случи нещо подобно, ще си тръгна. И така цикълът се повтаряше. Нещата бяха супер, докато спираха да бъдат супер, и после почвахме отначало.  

Накрая една тъпа караница за нищо преля чашата. Реших, че няма как да съм щастлива с човек, избухващ в насилие за нищо. Част от мен си мислеше, че той ще се съгласи, че ще види нещата от моята гледна точка - та кой би искал да живее така?

Грешах. Когато му казах, че искам да го напусна, нещо му прещрака. Стана още по-гневен и агресивен отпреди. В един момент си мислех, че може и да ме убие. На следващата сутрин цъфнах на прага на родителите си цялата трепереща и в синини. Мислех си, че стигането до дома на нашите ще е най-трудната част от раздялата ми, но много по-трудно се оказа това да обясня какво се е случвало в последните няколко месеца. Всеки път, когато трябваше да разказвам историята си - на майка ми, на сестра ми, на леля ми, на близките ми приятели - беше трудно като за първи път.

Видях собственото си отражение в техните очи не като човека, който винаги съм си мислила, че съм - силна, независима жена, която си купи къща сама на 23 години. Не, човекът, който ме гледаше отсреща, беше слаб и уплашен. Изглеждаше като някой, който в продължение на месеци е вземал опасни и глупави решения, и аз мразех този човек.

Има страшно много причини, поради които жените се връщат при насилниците си - финансова несигурност, липса на емоционална подкрепа от приятели и семейство или дори страх от това, което може да последва. Тъжната истина е, че почти половината от убитите в САЩ жени между 2003 и 2014 г. са убити от партньорите си, а 75% от тези убийства се случват, след като жертвите са напуснали насилниците си.

Една седмица след като се появих в дома на нашите, вече седях на маса в ресторант с насилника ми. През тази седмица ми беше изпратил десетки имейли и съобщения. Всеки ден в офиса ми идваше нов букет от любимите ми цветя. Във всяко съобщение ме молеше за шанс да ми каже колко съжалява и ми обясняваше как не може да живее с мисълта, че ме е наранил така ужасно.

Ако само можехме да седнем и да поговорим, той ще ми обясни. И наистина: каза ми колко го е било страх да не ме изгуби - това било всичко. Нищо подобно нямало да се случи повече. Най-накрая бил осъзнал, че ако нещата не се променят, ще го напусна завинаги. 

“Просто ми дай още един шанс да го докажа”, умоляваше ме той. “Всичко ще бъде различно отсега нататък.”

Можех ли да се откажа от всичко, което имахме, когато съществува дори минимална вероятност да си върнем хубавите моменти? И не просто да си ги върнем, а да е още по-хубаво отпреди, както обеща? Всичко, което трябва да направя, е да му дам още един шанс. Какво е още един шанс, когато говорим за любов?

Насилието трудно се разбира отвън. Не е нито бяло, нито черно. То е много повече от вдигната ръка. Насилието се случва в спектър, и то постепенно. Точно както омарът в тенджерата – не знаеш, че си в опасност, докато водата покрай теб не започне да бълбука. “Готвена” си известно време, преди да бъдеш ударена първия път - просто не си го знаела.

Така че се убеждаваш, че това е за първи и последен път, но то се случва отново след това. Към този момент вече си прекалено изплашена и засрамена, за да потърсиш помощ, защото си се самоубедила, че сама си допълзяла до тенджерата и сама си запалила котлона.

Когато си в подобна ситуация, се чувстваш самотна и изплашена и ти се струва, че никога няма да излезеш от нея. Може би се връщаш, защото светът извън нея, изглежда по-студен. Може би се връщаш, защото ти се стува по-сигурно да си близо до “тенджерата”, за да я виждаш. Аз се върнах, защото му повярвах, когато ми каза: “Влизай, водата е чудесна”.

Водата не беше чудесна.

Всичко беше страхотно за няколко седмици и след това, очаквано, нещата се върнаха там, където си бяха преди.

Вторият път, в който трябваше да разкажа всичко на глас, беше още по-труден. Погледите с разбиране вече ги нямаше. Сега аз бях съучастник. Полицаят, който поклати глава, като чу защо съм звъннала, шефът ми, който не можеше да ме погледне в очите, докато му обяснявах защо ще отсъствам от офиса за няколко дни, разочарованието, което видях в очите на всички, когато ми се наложи да кажа “Мислех си, че ще се промени, но той не успя, затова ето ни сега тук”.

Седем пъти. Толкова раздели - средностатистически - са необходими, за да се откъснеш от насилник. На мен за щастие ми трябваха две. Бях ужасена и с разбито сърце, но излязох от всичко това и го преживях с подкрепата на родителите ми и приятелите ми.

Сега, когато се връщам назад, е много лесно да видя цикъла на насилие, но когато бях вътре, не беше толкова ясно. Наистина е изключително срамно да си признаеш нещо такова, защото действително какъв човек трябва да си, за да позволиш да се отнасят така с теб? Що за човек е част от такава връзка?

Очевидно, човек като мен.

Или дори може би човек като теб или като някого, когото познаваш. Една от четири жени е жертва - вашите приятелки, сестри, счетоводителката ви, дори жената в голямата къща на ъгъла. Насилието е плашещо разпространено и въпреки това все още не можем напълно открито да говорим за него. А трябва. Обвиването на насилието в срам и мълчание помага на насилниците и пречи на хората да потърсят помощ. Историята ми беше и е изключително срамна, но ако помогне дори на една жена да излезе от нейната, то тогава с удоволствие бих я изкрещяла от някой покрив. 

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
Етикети
made by cog + weband
cross