Това е текст, който влиза рязко, подава ни стол, за да седнем, защото иска да ни каже нещо, след което го рита и ние оставаме мигащи в пространството да се чудим откъде ни е дошло. Авторката пожела да остане анонимна и ние ужаваме това. Важно е единствено какво има да ни каже.
Плача от година. Имам носни кърпи във всички джобове на всички дрехи. Децата ми спряха да забелязват, че плача. Хората в чакалните по болниците спряха да забелязват, че плача.
Шофьорите на таксита дискретно се правят, че не забелязват, че плача. Даже аз спрях да забелязвам, просто машинално бъркам и вадя салфетките от джобовете. Не съм драматична по природа, не ме разбирайте погрешно.
Просто ми е третият край на света.
Край на света номер 1
В такива моменти всичко се случва много бързо. Отиваш на профилактичен преглед, имате рак, операция, бързо, цялата гърда, бързо, водовъртеж от болници, документи и шок, в който не знаеш къде се намираш. В първите няколко дни на всяко събуждане сутрин се молиш нещата да се заличат с магия и да се окаже, че си го сънувал.
После започваш да свикваш. Просто не искаш да ставаш от леглото. Без да искаш, започваш да мислиш за себе си в минало време. Обичах да нося рокли.
Следват операция, ад, химиотерапия, ад, нямам коса, групи във фейсбук, цвекло всеки ден, нямам вежди и мигли, всички стават безкрайно любезни. Всяко отношение се превръща в съжаление.
Мразя от дъното на душата си изрази като „всичко е урок“, ставам агресивна, като ги чуя. Страданието не е урок. Дръжте си уроците. Не ми обяснявайте.
Не ни се давало повече, отколкото можем да понесем? Понасяме всичко, защото нямаме друг избор. Защото искаме да оцелеем някак. От отчаяние, не защото сме силни. Понасяме до дупка.
В такива ситуации приятелите намаляват. Противно на очакванията, повече помагат хора, които не са ни били толкова близки. Нещата не приключват с операция и химиотерапия, при хормонално зависимия рак се налага и химическа кастрация с лекарства. Яйчниците спират да работят. Всички други жени ми се струват преливащи от естроген. Завиждам им за цикъла, завиждам на дъщеря си, която си купува превръзки. Не понасям да слушам за бебета. Ужасно ми е мъчно точно за естрогена ми, понеже той е диригентът на женствеността – на хубавата кожа, на гъстата коса, на либидото. Всеки ден си го искам обратно. Естроген мой, любими мой, враг мой.
Край на света номер 2
Веднага се сещам за сюжета на „Отива една жена при лекаря“ (а мъжът ѝ си хваща любовница). Помня, че погледнах нагоре инстинктивно и казах на нещото там „Какво още искаш от мен?“
Човекът, който плака със сълзи след операцията ми; който ме караше всяка сутрин да му казвам вместо добро утро „няма да умирам“; който казваше, че е дал обет да не свири на китарата си, докато не вляза в ремисия. Човекът, който винаги е бил прекрасен съпруг и баща и с когото винаги сме се обичали, реши, че месец извънбрачен секс е достатъчно основание да ме зареже веднага след химиотерапията ми, защото „осъзнах, че не съм щастлив“.
Ситуацията, разбира се, е пълно клише. Но абсурдността на момента я прави особено жестока. В първите дни просто не ям и не спя (реването се подразбира). Около месец ми е само мъчно за него, липсва ми физически, не осмислям, не мога да повярвам. Даже котката спира да спи при мен, сигурно не може да понесе толкова мъка.
Преравям интернет, за да я намеря, надявам се да е дебела и грозна. После си казвам, че ако е дебела и грозна, никога няма да го зареже. Влизам в Amazon акаунта му и виждам, че не е дебела – поръчва ѝ подаръци с размер S.
Постоянно се люшкам между биполяритета на чистата мъка и адреналина на злобата. Искам да реве и да се влачи, сънувам как го пребивам с бухалка.
И въпреки всичко съм достатъчно уравновесена, за да не му метна китарата през балкона, защото осъзнавам, че е по-добре да я продам. Изпращам му вместо коледна картичка снимка на статуята на Медуза с отрязаната глава на Персей.
Докато децата се самоотглеждат на намазани филии и Фортнайт, аз успявам някак, наред с непрестанния рев, да ходя на работа, да ходя на психотерапия и даже да вляза в сайт за запознанства. Гледам таро четения в YouTube и леко се пристрастявам. Обвинявам съвпада на Сатурн и Плутон, защото все някой трябва да е отговорен. Слушам Адел и не ме е срам да си го призная.
Край на света номер 3
Една приятелка ми казва „Не знам какви магии правиш на мъжа си, но спри, че попиля света!“
Коронавирус. Весело ми е. Претръпнала съм.
Как пък няма да умра от това. Даже по някакъв извратен начин леко се радвам, че сега целия свят го е страх от смъртта, не само мен. We’re in this together, да видите к'во ми е.
Ако оживея и си сложа нови цици, ще се науча да плувам, заклевам се. Дъщеря ми, като ѝ кажа да си даде бележника, понякога ми отговаря „Мамо, важното е да сме живи и здрави!“ С целия хумор, който е наследила от мен, си няма идея колко е права. Само да сме живи (ако може, и здрави).
Още плача – на филми, на реклами, в банята, докато шофирам. Но все по-рядко. Попадам на фейсбук меме: „2019-та обобщено: Но не умря, нали?“
Точно така. Решавам, че напук на всичко наистина няма да умирам още. Защото вече имам коса и защото животът е прекрасен.
