fbpx
И аз съм човек

Тапи за уши

28 март 2018

Това е текст, който ще ви хване за гърлото - както ни хвана и нас. Няма да казваме много, освен че авторката му е една безкрайно смела, талантлива и разкошна жена, която е имала лошия късмет да познае домашното насилие два пъти - като дете, и като възрастен човек. Но е избягала - надалеч и завинаги. Както трябва да направят всички, които в момента живеят описания в текста "живот". Бягайте, жени, и не се връщайте. Никога. А останалите, никога неизпитали този ужас - огледайте се, ослушайте се. Почти сигурно е, че сред приятелките и познатите си имате поне една жена, която живее с насилник. Помогнете ѝ.

*****************************

Тапи за уши.

Знам всичко за тях. Знам колко струват и какви видове има. Знам за колко време се износват. Знам, че ушите болят от тях, когато ги носиш дълго време.

Ползвах тапи за уши през цялото си детство. До осми клас.

Те бяха моето бягство от реалността. Тя бяха моето бленувано кътче тишина. Тишина, в която майка ми не плаче, не крещи и не вика за помощ. Тишина, в която не се чуват обиди и заплахи. Тишина, в която не се чуват удари. Слагах си ги всяка вечер и макар че не можех да спя, ги пъхах в ушите си, като марля в дълбока рана.

Не исках да слушам. Вече бях видяла всичко. Кръвта на мама по стената. Счупения нос на мама. Посиненото око на мама. Мама, която не може да ходи, защото ребрата ѝ са на парчета.

Вече бях чула всичко. Заплахи, псувни, злост. После съжаления, обещания, извинения.

Не исках да слушам вече. Не исках да слушам, не исках да виждам. Сутрин махах тапите и отивах в хола, за да видя дали мама е жива. И благодарях, че е. Не на Бог, защото не вярвам в него. Не вярвах и на нея вече.

Когато в онази ужасно студена зимна нощ се скрихме на Централна гара в София и тя се опитваше да ме стопли, защото бяхме с домашни дрехи и по пантофи, ми обеща, че ще си тръгне.

Но не го направи. Не било толкова лесно.

Как ще ме остави без баща?

Станах на 14. Затворена и тъжна. Докато другите се смееха и се радваха на младостта си, аз си измислях лъжовни истории за един съвсем различен живот, който мечтаех да имам, и разказвах ли, разказвах.

Разбраха, че лъжа. И останах съвсем, ама съвсем сама в ада, наречен „семейство“. Не исках такъв баща. И поставих ултиматум на мама.

Или аз, или той.

И тя избра мен. С цената на всичко, което има, избра мен.

Живяхме на таван, с една душ кабина до леглото. Плакахме и се страхувахме много, но най-накрая изхвърлих проклетите тапи. И започнахме да дишаме.

И си обещах, че никога, ама никога не бих допуснала такъв мъж до себе си. И обвинявах майка си, тайно я обвинявах, че тя самата го е допуснала и не си е тръгнала навреме.

Минаха години. Завърших, започнах работа, станах млада жена. Имах свобода, много приятели и изключително интересен живот. И се влюбих. И как да не се. Това беше последното парченце, което щеше да изпълни живота ми. И най-накрая да съм щастлива, и съвсем спокойна. Висок, умен, мил. Държеше се с мен като с принцеса. Не даваше да направя нищо, грижеше се за всичко. Гледаше ме с възхищение. Бях щастлива.

После новината за моята бременност. Бях още по-щастлива. Месец, два, три. Пълна идилия, бебешки дрешки, бебешка кошара, планове, ремонт, прегръдки. Майка ми беше щастлива за мен.

После дойдоха първите ритници. От бебето. И от него.

Не знам какво се промени изведнъж. Спомням си, че ми се ядоса, но не помня за какво. Струваше ми се маловажно. А за него сякаш беше краят на света.

Наказа ме. Да стоя права, в ъгъла цяла нощ.

Плачех. Молех му се да отида до тоалетната, но не позволи.

И така се напишках за първи път от 20 години насам.

Бях унизена. Към шест сутринта излезе и ми ПОЗВОЛИ да си легна. Към десет се върна и ме накара да изляза, водейки жена със себе си. Не знаех какво да направя. Седях във входа, докато приключи.

Изведнъж загубих себи си, някъде между холната маса и радиатора на стената. Всичките ми обещания към самата мен се изпариха. Коремът ми растеше, а смелостта ми умираше.

Бях сигурна, че ще ме убие. И затова трябваше да го слушам.

Докато ме влачеше, държейки косата ми, от кухнята в хола, докато ми казваше, че ще разпори корема ми, докато се изхрачваше в лицето ми – не мислех за нищо.

Бях забравила за света, за себе си, за всичко. Мислех само как да скрия от майка ми това, което се случва. Мислеше, че съм щастлива.

А след всеки един такъв момент, той плачеше и ми се молеше да му простя. Обичал ме.

Роди се бебето. Той не дойде. Не си вдигна телефона. Само плачех и не исках да виждам никого. Включително и бебето. Баща му се появи след два дни, пиян.

Казах му, че ми се повдига от него.

Удари ми шамар. В коридора, пред стаята с бебетата. Паднах на земята.

Мама дойде да ни види. Мисля, че тогава вече знаеше, че нещо не е наред, но се страхуваше да го каже на глас.

Прибрахме се. Викове, скандали, нож, кръв, истерия. Месец мина. Месец, като век.

Отидох в полицията, покуцвайки с количката.

„Нищо не можем да направим, освен да го предупредим", ми казаха.

Не исках да го предупреждават. Щеше да стане по-зле. Прибрах се. Без смелост и без защита.

Мина още месец.

Имах рожден ден и валеше. Беше два часът сутринта. Бях с бебе на ръце и няколко шишета и биберона.

Две камизолки и няколко синини.

Тичах по улицата и плачех. А бебето така кротко спеше.

И не се върнах повече.

Никога повече не се върнах.

Никога повече не се върнах.

Физически.

Уви, пак започнах да спя с тапи за уши. Но съм жива. Майка ми е жива. Живи сме. Късметлийки.

В тази история, всички страшни подробности бяха спестени. Но ги има. И болят.

***********************

Официалната статистика сочи, че всяка четвърта жена у нас е жертва на домашно насилие. Много жени попадат в механизма на домашното насилие и с години (или никога) не могат да се откъснат от него, а заради това страдат и децата им. Защо това се случва се опитахме да обясним в текста „В оковите на травмата” или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват.

Ако сте жертва на домашно насилие и имате нужда да споделите с някого или ви трябва помощ, пишете ни – анонимно или с псевдоним, в случай, че искате да скриете името си. 

Запишете си и телефона на Фондация “Анимус” – това е горещата денонощна линия, на която пострадали от домашно насилие могат да подават сигнали и да потърсят помощ

0800 1 8676

02 981 7686

Ако още сте на етапа, в който само подозирате, че сте жертва на домашно насилие, препоръчваме веднага да се сдобиете с книгата “ЖЕНИ ПОД ВЛИЯНИЕ” ОТ МАРИ-ФРАНС ИРИГОАЙЕН, и да я прочетете няколко пъти.

Авторката на “ЖЕНИ ПОД ВЛИЯНИЕ” е психиатър, психоаналитик, семеен психотерапевт и автор на няколко книги, засягащи проблемите на моралното и физическото насилие в обществото.

В тази книга тя много точно, конкретно и чрез преки примери показва как се заражда насилието вкъщи, в какво се изразява то (невинаги е физическо, може да бъде под формата на икономически и психически тормоз), и колко опасно може да бъде бездействието и страхът от страна на жертвата, както и неглижирането на проблема от страна на близките.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross