Преди време Елисавета написа един до болка откровен текст за хроничната умора. Днес при нас е една свръхпродуктивна, успяла и много, много изморена жена, за да ни разкаже какво понякога стои зад живота като от списание. По нейна молба запазваме анонимността ѝ, но истината е, че мнозина от нас могат да се подпишат и двете си изтощени ръце под емоцията на този текст.
Аз съм на 37 с две деца. Израснала съм бедно. Със съпруга ми сме живели дълго време с финансови трудности, въпреки това сме се мотивирали взаимно и сме се справили.
За себе си, освен че съм грижовна майка и съпруга, мога смело да кажа, че съм предприемач и визионер. Преди да забременея с второто си дете, реших, че е време да стартирам собствения си бизнес. Имах идеята, визията, мечтата, пазара, клиентите. Бременна работех на две места – успешно! Години по-късно компанията ми расте и се развива, аз създавам работни места, решавам проблеми, допринасям за един по-хубав свят. Пътувам служебно и посещавам интересни места, срещам интересни хора. Децата ми са прекрасни, здрави, възпитани и щастливи. Мъжът ми напусна работа, присъедини се към фирмата за кратко, впоследствие основа своя компания и продължава да се развива там. На моменти всичко е като от някаква реклама в лъскаво списание. Жената, която има всичко – мъжа, децата, компанията, колата, къщата, дрехите, пътуванията.
Питат ме често как успявам във всичко. Избягвам да отговарям. Какво да им кажа – че за да са доволни всички около мен и да върви всичко по план, аз инвестирам огромна енергия. Когато тази енергия се изчерпа, аз сякаш умирам и гасна. И настъпва хаос – като при всяка енергийна криза. Като във времената с режима на тока.
Измислила съм и фирмена организация, и организация на домакинството. Всички мои задължения са планирани като в швейцарска фабрика. Разпределила съм отговорности и задачи, в замяна раздавам безусловна грижа и благодарност към всеки. Но когато моите батерии свършат, тази система се срива. Настъпва хаос и смут. „Как така мама не може?“ „Жена ми, какво ти става, вземи се в ръце?!“ Децата, които иначе си слушат в градината и при баба им, стават някави малки вампирчета, вкопчват се в мен и решават да бойкотират всички правила за спане, ядене, обличане и учене. Мъжът ми, иначе спокоен и помагащ, сякаш изчезва от картинката тихомълком и не се прибира по няколко дни. Или ако е там, присъства като мълчалива статуя с дистанционно в едната ръка и смартфон в другата.
Когато съм спокойна и отпочинала, нищо не е в състояние да ме спре. Но когато енергията ми се изчерпа, е естествено, че искам да поспя. Искам тишина. Искам, когато отида в банята, да не ме питат през вратата кое къде е. Искам да ям на дивана и друг да ми събере трохите. Искам някой да ми изглади риза за понеделник (може и за вторник и сряда, ама не съм толкова нахална). Да ми изпере бельото и да ми го нареди в чекмеджето. Да измисли игра, която децата да играят поне 25 минути, а аз да изгледам нещо интересно. Малки нещица на пръв поглед, които биха ми помогнали да презаредя бързо с енергия и да продължа. Защо обаче не се случват?
Съпругът ми ми помага. Грижи се за дома и децата. Но откровено не ме разбира. Освен семейство, ние сме приятели и бизнес партньори. С времето моята енергия намалява, не достига. Той се дразни. Не харесва проявата на слабост. Иска да съм по-ефективна. А аз не искам да го дразня. Искам той да ме харесва и да ме разбира. Затова правя всичко възможно, за да му осигуря свободното време за спорт и мъжки неща. Оправям се сама с парите, старая се да не го занимавам с поддръжка на автомобила ми или ремонтна дейност вкъщи. Съветвам се с него и се съобразявам с думата му. Изпълнявам чинно препоръките на Наталия Кобилкина: „Да скъпи, прав си. Аз нищо не знам и нищо не разбирам. Ти си прав.“ Моля го за дреболийки: да ми направи кафенце, да отидем да хапнем... Поддържам се красива. Съветвам го в бизнеса, превеждам му, написах му дори магистърската работа!
Но умората ме настига. Догонва ме и ме поваля. Той продължава да иска да спазвам срокове в работата, да печелим заедно пари, а вечер да приспя децата и да съм неговата красива и секси жена. Но аз не смогвам да продължавам да го правя. Спорим. Аз искам още помощ – някой да помага за домакинството и още хора във фирмата. По този начин ще си разпределим задачите по-добре и ще остава време. Той се притеснява от промените и от евентуални харчове. И аз усещам, че трябва да се справям.
И аз се вземам в ръце за пореден път. Напрежението ме яде. Как така ще се дам, имам си отговорности?! Дръпвам един цял уикенд хубаво чистене. Сготвям 5 супер здравословни яденета. Епилирам де що има косъм. Ставам 20 минути по-рано, за да правя сутрешното кардио. Карам към работа, слушайки аудио курс за увеличаване на продажби. Работя 7 часа, през които или съм в някое производство, или съм на имейл и компютър, мотивирайки други хора да продават, да купуват, въобще да са най-добрата версия на себе си. Междувременно болки в кръста, цикъл, главоболие, недоспалост – игнорират се – нали съм се взела в ръце. Прибирам се да проверя домашни, да сервирам маса, да приготвя дрехи за другия ден, да излушам проблемите на всички, да прочета приказки, да се уверя, че децата ще се измият и ще си облекат пижами, ще легнат и ще заспят. Ако съм оцеляла, ще отворя виното и ще се превъплътя в съблазнителката с черно бельо и диплома по френски. Това за мен е „да съм се взела в ръце“.
Но какво става, когато не мога. Понякога просто не мога. Казвам на любимия ми, че не мога. Плача, че не мога. Крещя, че не мога. Той не ме разбира. Децата не ме разбират. Клиентите не трябва изобщо да разбират. Някой ми се репчи насреща за нещо. Планове, график, ситуации и проекти се объркват, заради моето неможене. Аз се репча обратно. Настоявам за нещо, но никой не го спазва. Сривам се. Отчайвам се. Разочаровам се. Не мога да си почина, не мога да заспя, защото мисля как ме чакат за нещо, защото няма кой да го свърши, защото някой дава зор да взема някакво решение, да кажа нещо, да напиша нещо, да изпратя нещо, да се обвържа със срок. Не мога да си свърша качествено проекта. Не мога да приключа сделката. Не мога да отида на спорт. Не мога да сготвя вкусно. Не мога да правя секс. Точно в този момент просто не мога.
Мечтая си съвсем искрено мъжът ми да си има любовница, към която да пренасочи собствените си претенции, за да ми остави поле и пространство да поема въздух. Мечтая децата за една вечер да са тихи, сами да си сипят вода, сами да изявят желание да облекат пижами и да заспят. Мечтая в бизнеса ми да дойде и времето на онези мои идеи, които сега задържам на пауза, защото засягат егото на другия партьнор. Искам да стана, да се развихря, да поставя всеки на мястото му и да продължа. Искам си енергията, искам си светлината.
Но тази проклета умора... Тя ме настига и превзема. Тегли ме назад, прави ме ядосаната сива жена, която никой не може да търпи. Зад гърба на която се шушука. Която крещи и прави истерии. Която започва пак да качва килограми и не си изправя косата прилежно. Която не спи, не спортува и не яде здравословно. Моля се някой да ме разбере и усети. Да ме издърпа, без да ми мрънка и да ме осъжда. Да види, че съм от жените, които променят света с проектите си. Да работя и да създавам е част от моята същност. Не съм уморена от работата или от любов към децата и съпруга ми. Уморена съм от очакванията, които се налага да оправдавам непрекъснато. От липсата на възможност да се дистанцирам, да се възстановя. От липсата на разбиране, че това, което правя, коства много, много енергия. А всъщност, когато има „режим на тока“, всичко си е постарому, просто е нужно малко търпение. Търпение да изчакаш кротичко тъмнината да отмине, за да дойде отново онази щастлива светлина.
Но тази проклета, сива, стелеща се отвсякъде умора...
