fbpx
Животът с деца

С деца на планина (по почти едноименния филм)

9 август 2017

Как се качват на хижа на 2300 метра надморска височина две двегодишни деца?

Ако това беше задача по математика, от типа „две деца тръгват от Бургас към Горна Оряховица, докато в същото време две тръби пълнят басейна в 22-ро училище“, още отсега щях да кажа на всеки талантлив математик, дръзнал да се опитва да я решава, че това е едно уравнение с много, МНОГО неизвестни.

В него например липсва информация дали майките са взели достатъчно солети, дали бащите могат да подгъват крака като камили на пресечен терен и да качват на гръб квичащи малолетни пътници, както и колко е разсейващ пейзажът наоколо – има ли мравки, храсти с гъби, камъчета, които трябва да бъдат събрани, и пръчки, с които децата да си извадят очите.

Ако пък ви разказвах виц, сигурно щях да кажа:

ами, правите си две деца, чакате ги да станат на 2 години, отивате на 2300 метра и ги оставяте в хижата.

Но понеже не ви разказвам виц, а истинска история, ще започна малко по-отдавна – няколко години преди това, когато вашата скъпа другарка Красимира се запознава с бащата на едното от тези деца и той се оказва един от онези мъже, които ходят по планини, въоръжени с огромни раници, в които можеш да пренесеш телевизор Велико Търново, имат нож против мечки, виждали са мечки, спят в палатки сред мечките, а зимата карат ски по писти с отвес от 99 градуса и чакат мечките да се събудят от зимен сън, защото им е скучно (на мъжете), когато мечките спят.

Докато в същото време Красимира води един сравнително безопасен живот, в който осезаемо липсват мечки, планинарството се изчерпва с качване с лифта до Алеко, поглъщане на супа, греене на слънце и връщане обратно, а зимните спортове според нея са за хора, които не са толкова силно привързани към глезените и коленете си и затова нямат против да ги оставят раздробени по разни Шилигарници-Милигарници.

Съдбата обаче е най-голямата присмехулница, както всички знаем, и така дойде момент, в който на Красимира ѝ се наложи да обуе планинарски обувки 42 номер, да нарами раница с размери на малка кухня и да се качи на тия ми ти 2300 метра надморска височина, където да води активен планинарски живот посредством челник, билков чай и увиване в спален чувал.

Оказа се, че преживяването е много приятно, дори и омразното изкачване - напук на очакванията ми да умра без дъх в някой бистър ручей, където да ме изкълват оцъклени планински пъстърви.

Всичко това започна преди около 6-7 години и към този момент вече се водя средно ниво планинар, ако не броим няколко злощастни случая, като например качването ми на Мальовица, след което скубах изгорялата кожа от ушите си в продължение на седмици, както и още две подобни изживявания, а именно:

1. Денят, в който мъжът ми реши, че ще ме учи да карам ски.... къде, къде – НА СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА, РАЗБИРА СЕ (а не на хълмчето на Камбаните, което е много по-подходящо за идиоти като мен). Това е история, изпълнена с доста нерви, течащи носове, замръзнали сълзи и усещане за безнадеждност в открития лифт, на фона на реплики „ГЛЕДАЙ, ГЛЕДАЙ КАКВА КРАСОТА, БОЖЕЙЙЙ“, докато у мен растеше предчувствие за предстояща бяла смърт. Финалът настъпи с крясъка „СКАЧАЙ И ТИЧАЙ!!“ - след който крясък аз се свлякох от лифта и се приземих като прасе с вързани крака НЯКЪДЕ в пустошта от лед, мъгла и сняг, а в разкикерченото ми, безжизнено тяло започнаха да се спъват и да падат всички останали нещастници, слизащи от лифта след мен.

Тази история, която след това се разви в един епичен триптих, ще ви я разкажа в началото на зимния сезон, че сега не ѝ е време. Само ми напомнете!

2. Денят, в който тръгнахме на мръкване да се катерим до езеро с кодово наименование „Смрадливото“, за да спим там на палатка (сами!) на фона на веселяшките разкази на мъжа ми как преди 2-3 години ТОЧНО ТУК видял мечка. 3 минути, след като се добрахме и си направихме огън, рязко стана нощ, угасихме огъня и си легнахме в нещото, което той наричаше палатка, а според мен беше парцал, направен от стари цедки, през които кондензът се стичаше на безмилостни, ледени капки върху лицето ми и ме оставяше с чувството, че лежа подгизнала, увита в пухенка и планинарски обувки, върху надуваем дюшек, насред Северния ледовит океан, ЗА УДОВОЛСТВИЕ. Напомнете ми и тая история да ви я разкажа някой път, че също е много хубава!

И така, дойде моментът, в който освен клетата майка, трябваше да закараме и клетото дете на въпросната хижа, наречена „Рибни езера“ - ама не онова Рибно езеро, което го знаете, а едни други езера, високо в чукарите над Рилския манастир. Това е магично и чудно красиво място, където телефоните нямат обхват (с изключение на някаква точка на отсрещния баир, на два часа катерене), но за сметка на това има коне, езера, чист въздух, тук-таме по някое куче и някоя котка, стари бунгала и въпросната хижа, в която има един стол и една баба Данче на 74 години, която готви божествен боб.

Всичката храна и напитки в хижата се качва с коне, а как се качва баба Данче на 74 години е въпрос, който от години ме терзае и някой ден ще взема да я питам.

Та, уговорихме още една двойка наши приятели, също отявлени планинари, и с дете на същата възраст като нашето, да дойдат с нас, за да не изкукаме сами с мечките и рибите, и поехме на път.

За да стигнете до хижа Рибни езера, трябва да минете през Рилския манастир, да продължите през Кирилова поляна и оттам да карате още около час по черен път, където накрая да оставите колата, да излезете и да започнете да се приготвяте за прехода до хижата.

За полу-тренирани хора и ако не водите двегодишни деца със себе си, би трябвало да можете да стигнете до горе за около час и 15 минути, а подготовката се състои в обличане на дрехи с дълги ръкави и крачоли, и щедро обливане със спрей против комари, тъй като там расте и вирее някаква порода комари с големината на яребици, които кацат върху оголения ви прасец и го отнасят към някоя скала около Злия зъб, където си го глозгат на спокойствие.

Облякохме подобаващо децата, нахлупихме им шапки и очила на главите, обяснихме им осемнайсет пъти, че сега ще трябва да походят малко, и метнахме раниците на гърбовете си. Мъжете - от онези раници, в които можеш да пъхнеш боксониера с южно изложение, а жените – от малко по-малките, компактни раници, които само дават вид, че са леки, но иначе хубавичко опъват ишиаса и навяват мисли за безрадостния живот на Белчо и Сивушка.

И така, какво става, като тръгнеш на поход с двегодишни деца?

В началото всички са много екзалтирани, особено въпросните деца. Подскачат, кихат, сочат върховете, гонят мравки, говорят за риби и обещават тържествено, че ще ходят. Вие се правите, че вярвате, изяждате по две парчета луканка и едно варено яйце, за да имате сили, слагате си идиотската сламена шапка, нарамвате боксониерата и тръгвате.

След 10 метра детето казва ГУШИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ.

Вие леко потръпвате и казвате – еее, айде още малко, виж къде трябва да идем, при рибките, горе високо в планината, там има и кончета, как прави кончето?

Детето казва как прави кончето (кльоч-кльоч-кльоч) и минава още 10 метра, след което се увива като водорасло около ръката на родителя, който го води, и с пронизителен писък започва да си влачи задницата по земята. Бащата предлага да го качи „на кон“ върху раницата-боксониера, детето охотно приема и се озовава горе.

Другото дете, естествено, мигом поисква същото и неговият баща, ще не ще, го вдига и го инсталира върху неговата си боксониера.

Настъпва спокойствие и всички се правят, че вече всичко е наред. Керванът продължава да върви – ехеее, минали сме вече цели 20 метра, то, дето се вика, не остана!!

5 минути по-късно.

Някъде изпод клоните с натежали шишарки, между които се провира раницата с инсталирано дете, се процежда гласец:

ИСКАМ СОЛЕТИ!!!

Керванът спира, майката сваля топуза от гърба си и вади един от сто и петте пакета солети, с които се е запасила, подава го на детето и то, като един блед британски колонизатор, възседнал индийския си роб, тържествено започва да хруска – разбира се, под носа на другото дете. То, понеже не е балама, също поисква солети и така се създава една своеобразна поточна линия между двете боксониери, в която се прехвърлят солети, вафли, вода, шишарки и други стоки от първа необходимост.

След 15 минути бащите започват да пуфтят, щото, както и да го гледаш, това си е една чудовищна раница с осемдесет джоба и тегло от 20 килограма, върху която е кацнало дете с тегло 14 килограма, което се киндилка като мех с вода, а пътят не е като алеите в Борисовата градина.

Стигаме до полегат камък, където камилите подгъват крака, а помощник-шерпите поемат децата от раниците и ги пускат да изследват храстите. Започва да изглежда малко безнадеждно, но поне е красиво и някакси отчаянието не може да вземе връх над потоците, боровинките и цветята.

Почиваме си десетина минути, някои пикаят, други пият вода, трети ровчат с пръчка сред камъните и питат къде са рибите, след което тръгваме отново, пустошта се раздира от поредното ГУШИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ, камилата подвива крак, помощник-шерпът поставя детето върху боксониерата и керванът със солети, луканка и резервни гащи потегля наново.

Това се повтаря още 5-6 пъти, докато накрая виждаме крайчеца на първото езеро и в редиците настъпва оживление.

Успяхме! Ура! Ще се живее! Сигурно така се чувстват алпинистите, покоряващи осемхилядници!

Децата и те се радват – дори слизат от раниците и започват да крещят срещу езерото в израз на задоволство и изненада. Добираме се до хижата, а баба Данче излиза да ни посрещне - същата си е, като преди 3 години, когато съм я виждала последно преди да забременея. Пак се замислям - как се качва тая жена, просто не знам!

Отнякъде изпълзява котка – моето дете, израсло с огромна котка с размерите на косатка, пощурява от кеф, хваща я за за опашката и оповестява на широката общественост АЗ НОСИМ!! Обяснявам, че котки не се носят никъде, камо ли за опашката, защото само това ми липсва – разпрани ръце и издрани лица на 2300 метра над цивилизацията. Въвеждам строго вето върху дърпане на опашки, уши и мустаци, и установям ред за галене на котка – първо едното дете, после другото и КРАЙ! Котката, мисля, също ми е благодарна.

Поръчваме боб и кюфтета, а после се настаняваме в бунгало, където в следващите 3 часа спим, а след това всички отиваме на разходка до езерото и се дивим на красотата на тая ми ти природа, пълна с езера, риби, скали, сипеи с остатъчен сняг и мека, зелена трева. Възрастните са щастливи, децата – още повече.

Боже, станаха хора тия деца и доживяхме да ходим по планини с тях (буквално)! Само трябва да се внимава да не падне някое дете в езерото, нали, иначе други опасности няма – най-много да се преяде с боб.

Със скриването на слънцето става студено – вадят се полари, пухенки и шапки, и се тръгва обратно към хижата. По пътя се натъкваме на коне – Красимира, която е падала от кон, е със смесени чувства по отношение на галене на копринени конски муцуни, но се предава пред тая красота – няма как пред теб да стои кон и да не посегнеш да го погалиш. Детето е толкова впечатлено, че не спира да говори цяла вечер, загубва ума и дума, тръгва по наклонената плоскост, изпива 3 чаши чай, изяжда две вафли и заявява, че иска да спи.

Водиш го в бунгалото. Обясняваш, че ще спи в спален чувал – най-хубавият и топъл от всички два, с които семейството разполага. С по-скапания ще спи майката, а бащата ще спи с вълнен пуловер и две одеала, защото човек, който е виждал мечка, няма нужда от спален чувал.

Обличаш детето в дебели дрехи и чорапи, закопчаваш чувала, гасиш лампите и заспиваш с него, надявайки се студеният, чист въздух да го занити и то да спи непробудно до 8 сутринта.

1 час по-късно страшен рев раздира тъмното бунгало.

Скачаш в ужас - мечката ли влезе, конят ли влезе, И ДВЕТЕ ЛИ ВЛЯЗОХА, КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ВЛЕЗЕ!!! – това е първата мисъл, която ти минава през главата, но бързото светкане с фенерче и оглеждане на местопрестъплението разкрива далеч по-прозаичен проблем.

Детето се е напикало до ушите.

ДО ТВОИТЕ УШИ.

През памперса, през анцуга, през спалния чувал. Тия три чаши чай хубавичко са наквасили всичко, а температурата е около 6 градуса и сигурно е вълшебно да лежиш напикан в тоя студ. Ставаш, отваряш боксониерата и се молиш в нея да има още тринайсет анцуга, блузи, полари и чорапи. Успокояваш клетото, тресящо се от студ дете, обясняваш му, че е студено, защото сме в планината, и при други обстоятелства в планината Е МНОГО ХУБАВО, СТИГА ДА НЕ СЕ НАПИКАВАШ, даваш му нова вафла, а също и сушени сливи, обръщаш спалния чувал с напиканото наопаки, и си лягаш до него, за да го топлиш.

На сутринта разбираш, че и в съседното семейство е имало напикаване до уши в чувала - това създава една нова дисциплина в олимпийските спортове, а именно Синхронно напикаване в зимен спален чувал, в която поне към този момент присъстващите там са абсолютни победители.

За радост на сгърчената ти, опикана душа, сутрините край езерата са разкошни – слънцето топли, котките се въргалят по гръб, конете се чешат, баба Данче прави мекици, реката ромоли край теб и въобще цялата природа се е впрегнала да те накара да се чувстваш приятно безмозъчен (а не неприятно безмозъчен, като в града). Върху камъните се сушат напиканите чували, децата ровчат из пластилина, който предвидливите майки са скрили в раниците-топузи и всички са щастливи - времето се точи бавно, идват нови туристи, а други отпрашват по пътя си към други хижи и други баби Данчета.

Така, в безмозъчие и безвремие, идва моментът да тръгваме обратно – сега ми звучи идиотско да предприемеш целия този преход само за 1 нощ, но вече го бяхме решили и в долу, в цивилизацията, ни чакаха хора.

И тук допуснахме най-голямата грешка с планирането във времето. След като хубаво нагнявихме котката, а тя хубавичко одра някои от нас (мен), изядохме по един боб и няколко кюфтета, излочихме петдесет чая, нарамихме боксониерите, детето влезе в ролята си на махараджа и възседна баща си, то, разбира се, заспа.

ЗАСПА!

Разля се като плик с прясно мляко върху раницата и главата на баща си, и захърка блажено отгоре. Следващият час и нещо слизане по остри камъни и борови иглички си го прехвърляхме – ту единият го носеше 15 минути, ту другият, а то спеше блажено и се събуди точно когато стигнахме колата – свежо и отпочинало, докато ние приличахме на скитници, излезли след петгодишен престой в гората.

Имайте предвид тази дребна подробност със заспиването, ако смятате да ходите с малки деца из планините. Не ги носете на гръб в часовете им за спане, защото е адски, АДСКИ неудобно, освен ако, може би, не разполагате с една от онези раници със столче и сенник, в които нашето дете отказва да вирее.

Иначе един поглед назад – към чукарите, от които току-що бяхме слезли, набързо ни съвзе – мисълта, че сме прекосили целия този път, натоварени като катъри, за да изкараме 1 нощ в напикан спален чувал, ни се видя идиотска.

Следващият път отиваме поне за 2!

И ето ни сега - събираме сили и спални чували, както и желаещи да се присъединят към нас за следващото изкачване. Ако не ви е страх от катерене, мечки и коне, идвайте. Голям плюс ще е и ако не се напикавате в спалния си чувал, но това, все пак, си е ваша работа - ние няма да ви съдим, дори и да го правите.

Красимира Хаджииванова

Съосновател и редакционен директор на Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross