fbpx
Животът с деца

С деца в самолет

7 август 2017

Теодора Целова-Полард е гост на Майко Мила! с разказ за нейните перипетии по време на пътуване с деца в самолет. И преди да сте казали - ааа, вече не бяхме ли чели едни такива неща? (чели сте, разбира се - текстът се нарича С дете на летище и е с автор Михаела Георгиева), ще ви открехнем, че в днешния разказ действието се развива ПО ВРЕМЕ на полет и изобилства от ситуации, от които Теодора се измъква толкова умело, че ни скрива шапката! И така - ето какво може да ви се случи, когато пътуват по 6-7 часа в самолет с две малки деца!

*******************************

Ние сме едно от тези семейства, чиито баби и дядовци живеят в различни страни, а ние - в трета. Поради тази причина ние с мъжа ми сме навъртяли доста километри по пътищата, и по-точно - във въздуха. А децата ни още от бебешка възраст са редовни Пантелей пътници. Точно и поради тази причина вече се имам и за професионалист в категорията „летене с деца при времетраене над 2 часа".

Смятам, че времетраенето е нужно да се уточни, защото то си е като при олимпийските дисциплини – бягане на 100м, на 200, с препятствия и т.н.

Когато синът ми беше на около година за първи път ми се наложи да летя сама с него. Моята тайна за безстресово летене с деца за сега е:

„Забрави всички принципи и правила! В самолета детето получава каквото си поиска! Кока кола, шоколад, златни кюлчета.... уотевър!!!”

И поради това, че синът ми тогава обожаваше всякакъв вид копчета и лампички, прекарах почти два часа полет в поза „Поседнала е Тодорка със стомна на рамо”, за да може детето да натиска копчета и цъка лампички на поразия – важното е да мълчи или издава само звуци на удоволствие – това много помага да се спечелят симпатиите на останалите пътници!

Естествено, на няколко пъти чрез тези копчета привикахме стюардесата, но те скоро ни научиха, че вдигаме само фалшиви аларми и спряха да ни обръщат внимание.

След като вече бях професионалист на летенето с едно дете при времетраене +- 2 часа, дойде ред да повдигнем летвата. Случи ми се да летя сама с 2 деца – дъщеря ми на 5-6 месеца и синът ми - на 3,5 години. Трудността тук се повишаваше от факта, че синът ми имаше фобия към обществени тоалетни. А тоалетната в самолета прави преживяването едно още по-екстремно изпитание...

И така, както вече се досещате, качили сме се в самолета, точно сме се издигнали над облаците, аз съм доволна, че детето самичко стига копчетата над седалката, а бебето спи в слинга, и идва проклетата фраза:

„Мамо, пишка ми се!”

ОК, казвам си, изпитанието тепърва започва! Ще бъда спонтанна и ще импровизираме! Синът ми съответно, като видя в каква тоалетна го водя, побеля като платно и замръзна пред вратата. Хрумна ми, че може да се изпишка в единият от памперсите на бебето и му казвам: „Хайде да влезем вътре, а ти ще стоиш прав и ще пишкаш в памперса, като на едно дъво в парка!”

Явно зорът му беше много голям, защото идеята ми беше приета веднага! И така, тримата! – аз, бебето в слинга и той –влизаме заедно в тоалетната на самолета. Представете си само това акробатично изпълнение! Почувствах се като асистентката на един фокусник, която трябва да излезе от малката кутия, в която е била навряна на 3 ката.

Изкарвам памперс от раницата – ХА, ами естествено, че имах и раница на гърба! – сядам аз на гърнето като една бременна костенурка, свалям панталоните на детето и му подлагам памперса. Но уви, този памперс е предвиден за бебета, а не за капацитетите на едно почти 4-годишно дете, което не стъпва в обществени тоалетни.

Памперсът започва да прелива и започва да тече по краката му, и да попива в панталоните му! Запазвам спокойствие и си мисля, че все пак съм изкарала късмет, защото ако не попие в панталоните му, ще се налага да чистя пода на тоалетната! А нали и във вълшебната раница има резервни.

И така, след като сме готови с това препятствие и дори сме успели да преоблечем баткото, сядаме отново на мястото си и чакаме да ни дойде сандвичът с напитката.

Точно две секунди, след като синът ми си е получил сокчето, то се озовава разлято върху панталона му! НЕ се налага да напомням, че това бяха резервните панталони, нали?!

Трескаво попиваме каквото можем, използвайки каквото ми падне под ръка, и синът ми нацупва физиономията, защото му е мокро на дупето. Тук се налага пак да импровизирам и докато дясното ми око потрепва с нервен тик, започвам да усещам как електрически импулси прехвърчат между синапсите на мозъка ми.

Във вълшебната раница имаше едно тънко одеалце, което носех за бебето. Съблякох сина ми и го увих в него. През останалите час и нещо на полета държах гащите му в лявата си ръка, панталона - в дясната и ги въртях като перки на вентилатор. Добре, че въздухът в самолета е доста сух!! Сигурна съм, че това доста подпомогна дрехите му да изсъхнат точно преди кацане.

Слязохме благополучно от самолета, взехме си багажа и аз си помислих: „Брех, изкарах късмет, че малката проспа цялата одисея!”. В този момент тя се събуди, погледна ме с насмешка и повърна отгоре ми. През главата ми мина само една мисъл:

„Благодаря ти, маме, почувствах се като финалистите на Формула 1, които при награждаването се къпят в шампанско. Разликата между шампанското и леко пресечена кърма така или иначе вече не я помня! Още 2 минути и ви връчвам и двамата на баба ви!”.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross