fbpx
Ние и детето

Страх ме е от деня, в който синът ми повече няма да иска да се гушка

30 август 2020

Деца, родители, семейства… всички са различни. Едно е сигурно обаче: децата порастват ужасно бързо. И докато се обърнем да ги хванем за ръка, за да не паднат, те вече не искат да вървят близо до нас, камо ли да ни държат. В ерата на социалната дистанция как се преживява неизбежната социална дистанция с детето, което вече пораства и не иска да се гушка, се пита Анджела Гросникъл, а на нас ни се свива сърцето.


Липсва ми да докосвам хора. Наясно съм, че така хвърлено това твърдение, звучи невероятно зловещо, но не искам да е така.

Липсват ми прегръдките. Ръкостискането. Пляскането с ръце. Липсва ми възможността да прегърна нечие рамо. Докосването с лакти не ми е достатъчно. Въздушните прегръдки и целувки ме карат да мечтая за миналото… когато можехме да пипаме хората.

Разбирам, че се борим в вирус, за който все още научаваме нови неща всекидневно. Поздравите без докосване са необходими, за да се спре разпространението му. Със сигурност искам да опазя живота и здравете на хората, които обичам, защото не се знае дали не съм безсимптомен носител на COVID-19. 

И макар че знам и разбирам всичко това, не ми е по-леко да преживявам социалното дистанциране. 

Не ме разбирайте погрешно, със сигурност не съм лишена от физически контакт. Съпругът ми е доста обичлив и изразява любовта си предимно физически. Точно като него и синът ни Андрю, който ще стане на 11 през октомври, свободно изразява любовта си с докосване - гушка се, обича да се държи за ръка, да се прегръща и целува. Такъв е откакто е роден. Обаче в последната година определено има промяна. Тези моменти на любов между майка и син вече не се случват публично, където може да ни видят други хора.

Не съм изненадана, това е напълно нормално, тъй като лека-полека се превръща в тийн и става все по-независим. Да прегърнеш майка си пред приятелите със сигурност отнема точки за готиност.

Преди два дни бяхме в един парк и седяхме на скалите до езерото, ядейки сладолед. Казах му “Дай ми нещо сладичко”, което, още откакто беше съвсем мъничък, си е нашият начин да си поискаме целувка. Обаче сега не. Вместо това ми каза: “Мамо, на публично място сме. Хората може да ни видят.”

Огледах се и покрай нас нямаше никого. Попитах го кой по-точно ще ни види и той ми посочи някакъв човек в кану в езерото на десетки метри от нас.

Да, отхвърлянето нарани малко чувствата ми, но като цяло съм окей с всичко това, защото знам, че вкъщи си е само мой. Там се гушкаме на дивана всяка вечер, преди да си легне. Това е най-любимата ми част от деня и нямам търпение да дойде. Понякога поляга на корема или гърдите ми, а аз му галя косата, друг път просто седим един до друг и се държим за ръце, докато гледаме телевизия. 

Ще дойде ден, в който Андрю няма да иска изобщо да ме пипне, какво остава за гушкане. Няма да посяга с ръце да ме прегърне. Няма да иска да ме държи за ръка.  Няма да ме целува по бузата. Бъдещото му тийнейджърско Аз най-вероятно ще се ужасява от подобни неща.

Като разумен възрастен човек знам, че това е напълно естествено и очаквано с порастването му, но как ще оцелея, когато детето ми се дистанцира социално от мен? Сега имам чувството, че се нуждая от докосването му толкова, колкото и от въздух, за да дишам. А той е и единствено дете, нямам друго, с което да наваксвам.  И макар че си давам сметка, че това е част от нормалното развитие на детето, от време на време въздъхвам “Ех, къде отиде малкото ми момченце?”…

Старата поговорка “Дните са дълги, но годините кратки” най-сетне ме удари като тухла четворка по главата. Някоя вечер в най-близко бъдеще Андрю ще си сложи глава в скута ми за последен път. Как ще разбера, че този момент е настъпил?

Има ли групи по взаимопомощ за майки на момчета тийнейджъри, които заедно се справят с липсата на физически контакт с децата си (и може би не са само момчетата, сигурно и при момичетата тийнейджърки се случва)? Шефката ми веднъж ми каза, че е трябвало да подкупи 16-годишния си син, за да я прегърне. Направо се съсипах като го чух, но пък се замислих за следната възможност: “Е, Андрю, искаш колата тази вечер? Добре, но ако ме хванеш за ръка за 30 секунди.” Може и да го приема. Така или иначе ползвам подкупа като инструмент в родителския ми арсенал от самото начало.

Всичко, което ми остава, е да се наслаждавам на всяко гушкане все едно е за последно. И съм благодарна, че мога да видя как момченцето ми пораства в прекрасен млад мъж. 

И освен това винаги мога да го гледам, докато спи. Няма проблем майките да гледат децата си, докато спят, без значение на каква възраст са… Нали така? Нали? Нали?

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross