Някои жени посрещат 40-те без много да му мислят, празнувайки до момента, в който вече нямат спомен какво празнуват (както трябва), други го дават по-кротко, заради все още вилнеещото суеверие, че тая възраст не бива да се чества (огромна загуба не само за навършващите 40, ами и за цялата икономика), трети си мислят, че от тях се очаква да станат малко по-сериозни и да променят като с магическа пръчка целия си гардероб и речник. Авторката на този текст - Никол Корнинг - има друг проблем. Още от съвсем млада тя се е държала като зряла жена, носейки по-обрана прическа, за да я приемат сериозно на работното ѝ място. Сега е решила да се носи, както си иска. Текстът е за WorkingMother.
Наскоро навърших 40. Не съм от хората, които се ужасяват от всеки следващ рожден ден все повече и повече, но четиридесетте ми определено бяха различни.
Настъпи една промяна в моето 40-годишно мислене, която е толкова привидно тривиална, че направо ми е неудобно да призная. Заради всички ужасно важни неща в този свят, за които би трябвало да се притеснявам, буквално искам да се посоча с пръст и да се изгоня от редицата на нормалните, заради това, че съм толкова повърхностна да се тревожа за възрастта.
И така хора: четиридесет означава, че най-накрая си признах, че вече не съм най-симпатичното младо същество в стаята.
Примирих се с това. Наистина, след първоначалното ужилване наистина съм добре. Защото има нещо невероятно освобождаващо в това да си зряла жена.
Веднъж четох интервю с Брук Шийлдс, в което тя казва, че тайната да изглеждаш страхотно, докато остаряваш, е да възприемеш факта, че вече няма да изглеждаш на 20. И аз съм съгласна с нея. До известна степен.
Гледала съм достатъчно епизоди на “What Not to Wear” (риалити шоу), за да разбера колко е тъжно да се опитваш да вадиш дрехи от младежката секция след определена възраст. Тъжно като тъжен клоун.
Но знаете ли, сега, когато вече не съм достатъчно млада, знам, че не трябва да правя всичко онова, което си мислех, че трябва да правя, за да бъда възприета сериозно.
Започвам с косата си. За последно бях с дълга коса през 90-те. Оттам нататък винаги съм я носила на каре или, в краен случай, ако нещо съм изтрещяла, съм я оставяла да докосва раменете ми. Исках да бъда възприемана сериозно в работата ми, като истински "професионалист".
Имам предвид, че когато си млада, всичко - от кръглите бузи до кожата без нито една бръчка - може да крещи, че си служител новак без тежест, някакъв там „келеш“.
Но можех да компенсирам това, избягвайки да нося косата си като малко момиченце. Можех да контролирам косата си. Косата ми не би ме предала.
Но сега, когато имам петна по кожата, бръчки и десет (двадесет и два) излишни килограма, както и сериозна възраст, реших да пусна косата си дълга. Дълга като на Рапунцел. Имам страхотна коса всъщност и ми е тъпо да я подстригвам. И предполагам, че повече няма да го правя.
И ако поискам да отида на работа в блуза със змийски принт или високи обувки с изкуствена леопардова кожа, ще го направя. Не защото съм млада и имам лоша преценка, а защото съм достатъчно зряла, за да си позволя нещо неуместно. Майната му на офис дрескода. Готова съм да бъда супер нахална и дръзка в начина, по който се обличам за работа.
Четиридесет означава, че ще бъда аз - не въображаемата пораснала моя версия. И това е прекрасно.
Още:
