Приятелят на Меган Девайн умира на 39-годишна възраст, докато плува в любимата си река. Всички смятат, че Меган бързо ще превъзмогне мъката, защото не са женени, а са били "просто" гаджета. И това само увеличава болката ѝ.
Приятелят ми от пет години се удави в един прекрасен, обикновен ден през 2009 г.
Мат беше силен, трениран, здрав и имаше нужда от регулярни дози река и гори, за да се чувства добре. Шегувахме се, че е наполовина планинска коза, която може да се катери по отвесните скали на водопад, ако се налага.
В онзи ден, първия слънчев ден след няколко дъждовни седмици, отидохме до река Призъмскът, обичайното ни място. Мат влезе да поплува, а аз се разхождах в гората с кучето. Когато извика за помощ, се обърнах и го видях как вече изпуска спасителното дърво, за което се държеше, и го повлича силното течение на придошлата река. С кучето се втурнахме след него, опитвайки се да го спасим, но бяхме завлечени от същото необичайно бързо течение. Тялото на Мат беше открито от претърсващите екипи три часа по-късно.
В тази сутрин планирахме как ще се преместим от Мейн във Флорида. Вечерта вече започнаха да валят съболезнования:
“Ти си млада и хубава. Ще си намериш някой друг. Ще видиш, всичко ще е наред.”
“Искрено се надявам възможно най-бързо да срещнеш някой друг и да оставиш всичко това зад себе си.”
След няколко дни започнах да дочувам и други коментари, първите на погребението:
“Изобщо не знаех, че има приятелка, едва ли е било толкова сериозно.”
“Не е като да са женени от 30 години.”
Постарах се доста, за да игнорирам тези “благопожелания”. Много от тях идваха от хора от поколението на родителите ми, за които бракът е едва ли не цивилизационно изискване. По-лесно щеше да ми е просто да отхвърля предположенията, че “ще срещна някой друг” – като че ли това щеше да реши нещо… Да определям живота си според романтичната си връзка, никога не е било моето нещо. Не живеехме заедно през цялото време. Нямахме деца и не планирахме да имаме. Приятелските съвети да си намеря някой друг просто засилваха усещането ми, че съм извън очакваните норми.
Но заличаването – оценките на валидността на връзката ни – това беше много по-трудно за понасяне. Да чувам пак и пак от хора, намиращи се в периферията на живота ни, че връзката ни никога не е имала значение или даже не е съществувала, беше ужасно оскърбително.
Както по-късно разбрах, моят опит в подобна ситуация, не е уникален. Виждам го постоянно в текстовете на студентите ми и в писмата на читатели: ако младият ти партньор, с когото нямате брак, почине, не е толкова сериозно, по-скоро е временно неудобство, отколкото ако това е законният ти съпруг.
Както ми каза една жена, чийто приятел е починал на 33 от мозъчна аневризма: “Къде-къде по-удобно щеше да, ако можех да се определя само с една дума: “вдовица”. Тази дума не би изисквала допълнителни описания колко дълго сме били заедно или обяснения дали сме живеели под един покрив… Знаех много повече за него, отколкото членовете на семейството му, знаех повече за личния му живот и финансовите му дела, но всичко, което можех да направя, е просто да предам нататък това знание. Защото не бях негова съпруга.”
Дори без външна намеса, когато човекът, когото обичаш, изчезне внезапно, това може да те накара да поставиш под въпрос всичко. Губиш ехото от живота си. Вече няма как да правиш проверките на реалността, които правим всички, разчитайки и на партньора си за успокоение. Останали сте ти и паметта ти и артефактите от живота ви. Това, че връзката ви е поставяна под въпрос постоянно и едва ли не отписвана, добавя странно измерение към нея.
Преживях тези първи седмици и месеци като премълчавах. Разчитах на приятелите и семейството ми, които бяха свидетели на живота ми с Мат, които знаеха кое е истина и кое не. Уповавах се на това, което знам за себе си, и на това, което съм научила в кариерата си на психотерапевт. Прекарвах много време в гората с кучето ни. Накрая се оказа истина това, което много приятели ми бяха казали в началото – обидата от преценките и от предложенията “да сменя човека” избледня.
Колкото и да беше трудно тогава, колкото и да болеше, в известен смисъл връзката ни оцеля. Това, което имахме с Мат, и живота, който живях, ми принадлежи. Нищо не може да го промени – нито мненията на околните, нито новият живот, който започна, след като него вече го няма.
Не съм омъжена, не съм сгодена, не се виждам с някой специален в момента. Отне ми години, за да спре да ми прилошава само от мисълта да започна да се срещам с някого. Сега е по-леко – излизането е забавно, странно, досадно – точно каквото е за много хора, без значение със или без починал партньор. Отворена съм към нови връзки. Липсва ми да ме обичат по този начин. Липсва ми да съм част от екип. Не виждам това желание за партньорство (или връзка в различни форми) като замяна. Любовта на Мат е част от историята ми и от всекидневието ми по много начини.
В годините след неговата смърт, се преместих в другия край на страната, кучето ни почина след дълъг, щастлив живот и много от другите белези на общия ни живот изчезнаха. И въпреки това той е тук: в реките, които никога не видя, в начина, по който се държа, в начина, по който обичам.
По това време на годината последният ден от живота на Мат отеква в сънищата и мислите ми. Колко лесно един обикновен, хубав летен ден може да се превърне в необикновен. Как най-хубавите ти планове могат да се изпарят внезапно. Как външният свят може да изказва мнение за живота ти спрямо това, което са виждали отвън, но никога не могат да заличат истината: любовта, която си споделял, и живота, който сте изградили заедно. Да приемеш в себе си тази истина е най-доброто лекарство срещу мъката.
