Преди да роди, жената обикновено има очаквания – за това как ще се справя с всичко, което едно малко бебе изисква, за това дали ще може и ще има желание постоянно да бъде на разположение на детето или, казано накратко - дали ще успее да е перфектната майка.
Разликата между погрешно създадените представи и реалността обаче може да натрупа чувство за неудовлетвореност и дори провал у майката. Няколко пъти сме засягали дълбоката тема за следродилната депресия със Скъпи, депресирах се!, Даниела в страната на следродилната депресия и Депресията не пита кога ни е удобно да дойде, а Следродилното изтощение може да трае 10 години!
Отново искаме да напомним, че това е изключително сериозно състояние, за което трябва да се говори и споделя, за да бъде осъзнато и възприето. Някои по-леки проявления на следродилни терзания обаче остават пренебрегнати. Затова днес споделяме разказа на Ребека Мейбърли, която бавно и трудно осъзнава, че нещо не е било както трябва и дава някои съвети за справяне с тревожността и разочарованието.
Ако в написаното разпознавате себе си или другиго, не се колебайте да потърсите помощ или да предложите такава!
--------
Когато се сещам за преживяванията си на новоизлюпена майка, не си спомням изключителната умора или шока, в който бях, докато се опитвах да се адаптирам към новата си роля в живота. Не гледам назад с изумление, че съм успяла да дам ново същество на света и да го опазя живо. Нямам привързаност към красивите моменти, които съм споделила с новородения си син.
За тези първи 6 месеца имам една преобладаваща мисъл – че бях "скъсала лентата". Не мисля, че беше следродилна депресия. Просто бях леко полудяла (не в клиничния смисъл на психично разстройство, а просто леко куку... разбирате ли?)
Когато споделям това с други майки, те ме поглеждат с напрежение и учудване, и разпознават себе си.
„ДА!!“, възкликват, „Аз също бях луда!“.
А защо не се говори за това? Следродилната депресия е широко разпознаваема и, за щастие, вече не е необходимо да страдаме сами. Стигмата се руши и жените са по-уверени да споделят своите истории, както и отражението на състоянието върху тях и семействата им.
Но като че ли хората не говорят особено за субклиничната лудост след раждане (тоест състояние, което няма официално наименование, нито строго определени симптоми, но е широко разпространено и мнохо хора се разпознават в него).
При мен комбинацията от безсънни нощи; новата, непозната ситуация; хормоналната въртележка; липсата на сън, храна, почивка; това, че не бях на седмото небе от новата си роля в живота, и всъщност от малкия човек, с когото дойде с цялата тая работа, ме доведе до множество нерационални чувства.
Някои от тях бяха:
- Крайна ревност (и малко омраза) към съпруга ми, чийто живот изглежда продължи да върви нормално. Всяка сутрин, когато тръгваше за работа, отвътре ме гореше завист, тъй като си представях как той се отправя по пътя към метростанцията, наслаждава се на своите 40 минути, сврян в нечия подмишница по северната линия, а после сяда на бюрото си, отпива от чашата си горещ чай и се включва в чат за възрастни, който не се върти около цвета на акото, консистенцията на повърнатото или милилитрите консумирано мляко!
- Ярост, заради липсата на разбиране към това колко трудно бе да се грижа за неспящото бебе, което по някаква причина не можех да нахраня правилно, което дрискаше и драйфаше от сутрин до мрак и през цялото останало време. Той се включваше пълноценно, веднага щом се върнеше от работа и ставаше за толкова много нощни хранения и смени на пелени, но без значение колко си мислеше, че симпатизира, все още не личеше, че оценява безмилостната тежест на всичко това. Как смееше?
- Дива решителност да се опитам да правя всичко, което правех преди, плюс 8 пъти изпомпване на ден и грижи за бебе, което спеше по 6 часа на всеки 24 и повръщаше повечето храна, която му давах. Гледах с пълна неприязън и неразбиране на онези родилки, които не са напуснали леглото или къщата си за първата седмица, или десет дни, след раждането.
Майките, които не правеха планове, защото просто бяха щастливи да се мотаят с красивите си бебета по цял ден, бяха просто странни за мен! Какви бяха тези мързеливи жени? Седят в леглото или на дивана по цял ден и пеят приспивни песни?
Аз имах планове за всеки ден от седмицата, месеци предварително! Излизах от къщата преди 8 часа, след като бях пуснала две перални и бях почистила банята, изминавах пеша по 4,5 мили до площад Слоун, за да купя някакви бебешки принадлежности от Peter Jones, и след това да се върна отново – през Sainsbury's, за да купя продукти за гала вечерята, която исках да готвя всяка вечер.
Когато синът ми беше на 3 седмици, трябваше да се върна на работа, тъй като бях на свободна практика. Сама опънах и подредих щанда си на изложението в Олимпия, отказвайки да помоля за помощ! Пътувах всеки ден в продължение на една седмица с моето 3-седмично бебе, привързано към мен.
Аз бях със сигурност нормалната, а не тези мързеливки, които се излежаваха у дома с бебетата си!
Нещата стигнаха до крайност, когато давах газ към Clapham Common, бутах количката с триста (винаги бързах – не можех да понеса да бъда тази майка, която закъснява). Вече бях свършила работа за половин ден – направих пюре от различни кореноплодни зеленчуци с органичен произход, пуснах три перални, напазарувах, отидох до пощата и претеглих бебето си.
Исках да си сваля якето, тъй като се бях изпотила от толкова мисии. Отхвърлих мисълта, че трябва да спра да вървя, за да изпълня тази задача, затова продължавах да се движа, да бутам количката с едната ръка, да си събличам якето, да се опитвам да свърша хиляда неща наведнъж и... си извадих предмишницата от лакътната става!
Долната част на ръката ми буквално увисна и се залюля в много неестествена посока. Болката беше толкова отвратителна, че за малко не повърнах! За щастие ръката ми се върна в ставата толкова бързо, колкото излезе, а аз останах вцепенена, дишах дълбоко, опитвах се да не повърна и се чудих какво точно се е случило! Мъчителна болка обгръщаше лакътя ми в продължение на седмици!
По онова време съвсем леко прозрях „лудата жена“, в която се бях превърнала, но аз с нови сили се оттласнах на вълната на здравия разум и животът продължи, както преди! Чак по-късно осъзнах колко трагичен е бил този малък епизод!
Когато реших да пиша за това, потърсих съвет от някои местни експерти по психично здраве.
„Тревожността очевидно се увеличава с новата ти роля на майка“, каза терапевтът Кейт Хей.
„Би било странно безпокойството да отсъства, но примерите за крайност включват нежелание други хора да държат бебето; строги правила за миене или дезинфекция на ръцете, които не позволяват на партньора или някой друг да помогне с шишетата или пелените, в случай че не изпълняват заръките правилно“.
Много майки страдат от социално тревожно разстройство и това не е изненадващо, когато се сблъскаш с нова роля и нова социална група, вероятно съставена от хора, които преди това може би си отбягвала!
Може да си свикнала да бъдеш високоплатена бизнес дама и сега да се намираш на пода на събитие за бебета и майки, където всички, освен теб, знаят текста на „Зайченцето бяло“!
„Чувството може да бъде все едно отново започваш училище и хората, които са работили усилено да оставят социалното неудобство в миналото, се връщат отново на 13. Отново си най-непопулярното дете в класа“, обяснява Кейт.
„Списанията и рекламите рисуват картина, различна от реалността“ – казва д-р Джейд Редфърн от клиниката Fernwood. Някои жени мислят, че всичко ще бъде усмивки и кикотене с прекрасното им бебе, но може периодът да е силно емоционално изпитателен. Това може да изкара или засили съществуващи грижи, притеснения и стрес.
Родителите в началото често имат лични очаквания за това какво означава да бъдеш добра майка или добър баща. Като да бъдат постоянно на разположение на детето си, да го развиват по най-добрия възможен начин, жената да може да кърми или винаги да мислят само най-прекрасни неща за детето си. Тези очаквания произхождат от общността, имитирането на поведението на собствените родители или четенето на книги за бебета и онлайн статии, които натрапват този модел на поведение.
Неспособността да постигне някои от тези цели може да накара майката да чувства, че се е провалила, което обаче тя може и да не е способдна да изрази пред партньора, семейството или обществото.
Да вярваш, че наистина можеш да направиш ВСИЧКО, може да е вредна мисъл! Вчера говорих с една от най-добрите си приятелки, която се опитва да жонглира с бебе и нов собствен бизнес, и тя ми каза, че се е ядосала! Нейното частно девическо училище едно време я е увещавало, че може да направи всичко това... но всъщност тя открива, че не може!
Просто не е възможно да бъдеш най-добрата майка, най-добрата съпруга, най-добрата колежка, най-добрата собственичка на бизнес, най-добрата приятелка, най-добрата сестра и да спиш достатъчно.
Трябва да се откажеш от нещо!
Мисля си за тези ранни дни – ако бях отишла при лекаря и бях опитала да обясня как се чувствам, вероятно щях да се озова с някакви весели хапчета. Но не отидох. Подобни състояния обаче не трябва да бъдат пренебрегвани.
Алекс Србиноски от клиниката Fernwood предлага някои съвети:
Структурирайте деня си, но останете достатъчно гъвкави, за да се справите с неочаквани неща. Подгответе се за по-бавен живот – може да нямате същите постижения, както преди!
Опитайте да отделяте всеки ден от 2 до 5 минути истински тихо време. Опитайте да седите и да не правите нищо – без телефон, без телевизия, без домакинска работа... просто поседете и си починете!
Не се срамувайте да приемете помощ. Ако приятелите и семейството не ви я предлагат – не се притеснявайте да я потърсите от тях. Повечето хора се радват да помагат на другите, но често трябва да бъдат подканени. Помолете някого да бута количката около блока, докато дремнете, или си изсушите косата, или потичате – каквото ви кара да се чувствате по-добре!
Опитайте да поддържате хоби – дори и само 20 – 30 минути седмично. Плуване набързо, читателски клуб (или пък винен?), настолни игри или каквото и да е, което повдига настроението ви – това ще ви помогне да се почувствате отново свързани със света такъв, какъвто го познавате!
Адел наскоро призна, че е имала трудности, след като се е родил синът ѝ Анджело.
„В крайна сметка просто казах, че ще си дам един следобед седмично, за да правя каквото си искам, без бебето. Моя приятелка каза: „Наистина ли? Не се ли чувстваш зле?“, а аз отговорих: „Да, но не толкова зле, колкото бих се чувствала, ако не го направя“.
Нормално е да бъдете раздразнени или разочаровани – нереалистично е да очаквате от себе си да се чувствате щастливи или благословени през цялото време. Не слушайте хората, които казват неща от сорта на „наслаждавайте се на всяка секунда, това е толкова специално, те растат толкова бързо... ", защото този вид разговори не ви помагат и най-често се водят от по-възрастни майки със синдром на фалшивата памет!
Все още не съм се научила да забавям темпото, да отстъпвам или да моля за помощ. Може би все още съм на ръба на лудостта и мисля, че сега живея в полутрайно тревожно състояние, но не се чувствам толкова ядосана, колкото преди!
Отделям време за себе си и съм щастлива, че съпругът ми разбира, че имам нужда от това! Смехът с други майки, независимо дали са стари приятелки или случайно сме се засекли в магазина, определено помага!
Да родиш и да бъдеш майка е трудно. Но с правилната подкрепа, добрите примери за подражание и честността сред майките, можем да сме в състояние да си помагаме взаимно.
