Вяра Георгиева ни изпрати този разказ на тема Един обичаен ден от живота на работещата майка, излязъл на един дъх след още една безсънна нощ:
След поредния спор със съпруга ми доколко справедливо са разпределени домашните ангажименти в семейството ни, състоящо се от двама родители, работещи на пълен работен ден, и две деца, съответно на 10 и на ЕДНА година, реших просто да напиша това. И да му го дам.
Та, денят ми започва в около 07:30. Съзнателната му част. Не включвам часовете между 00:00 часа и утрото, в които съм приспивала, кърмила, мислила какво ще обличам на сутринта и има ли шанс да изкарам още един ден до миене на косата.
Та, както казах, денят ми започва, чувайки как голямото дете затваря входната врата и тръгва за училище. По принцип воденето му е ангажимент на съпруга, но днес вече е тръгнал по-рано. Решавам, че е идеално да се измъкна от леглото за бърз сутрешен тоалет и обличане преди да се събуди бебето и преди идването на бавачката. Малшанс!
Вратата изскърцва и се налага бързо да се простя със сутрешно пишкане сама в тоалетната. Няма смисъл да се опитвам да се приготвя, затова просто измивам и преобличам детето. Естествено, посрещам бавачката по халат, несресана и с немити зъби в 8 часа, и се чудя какво ли си мисли за мен.
Приемо-предаването на детето включва уточняване на менюто за деня, обсъждане на времето, кога ще излизат, какво ще обличат и т.н.
Опитвам да не съм control freak, но я моля още веднъж да ми покаже колко точно захар слага в овесените ядки. Особено след като онзи ден установих, че поради някакво счупване на комуникацията, е бърсала дупето на бебето с хавлията за лице на баткото.
До тръгването си успявам набързо да проветря стаите, да оправя леглата, да нахраня рибката, като си напомням постоянно да не забравя книгите, които съм купила за рождения ден на баткото с цел да бъдат подарени от бабите.
Пристигам в офиса с обичайното закъснение и се захващам със задачите си. Вървят срещи, мейли и планове. Звънят ми от офис на куриерска служба, за да ми напомнят, че имам пратка. Още един подарък за баткото, който така и не успявам да взема. Уреждам пренасочване към друг офис с надеждата да успея до края на седмицата.
В почивката си за обяд ровя в нета и намирам група, от която да поръчам прахчета, уж облекчаващи симптоми при никнене на зъби. Поръчвам ги. Все пак всички искаме да спим повече и по-добре идните дни. Поръчвам и билков чай, който така и не открих по аптеките, а докато го правя се сещам, че и кремът против подсичане е свършил. Него го делегирам на бабата, няма шанс в работен ден да попадна до аптеката на центъра, откъдето го купувам.
Добре, че е първи работен ден след уикенда и общо взето съм заредила основни провизии и запаси за седмицата.
Купувам си обяд и мислено преравям хладилника за вечеря. Купувам и нещо за баткото. Бебето ще яде детска кухня, а ние с таткото остатъци от вчера. Слава богу!
Следобедът върви с понеделнишки устрем и чак в 15:00 ч. се усещам, че трябваше да се обадя на майката на едно от децата, които каним на рожден ден. Правя го.
В 17:00 се изстрелвам от офиса, молейки се да няма задръстване, и да стигна навреме да освободя бавачката. Спирам за малко в кварталния магазин. Останки, останки, но и някакъв свеж зеленчук ми се иска. В предгрипна епидемия се чудя дали да купя лимони или ехинацея, или да не се поддавам на истерията. Купувам цитруси, въпреки че в диетата на мъжа са забранени, баткото яде само ябълки, а аз забравям да ям плодове през деня.
Между 18:00 и 19:00 ч. опразвам миялната с дете, закачено за долнището, сгъвам дрехи, прибирам играчки и приготвям масата за вечеря.
След като всички сме хапнали, прибрали сме масата, събрали сме храната от пода, но още е неприлично рано за лягане, колкото и да ми се иска, давам на съпруга ми да прочете настоящото писмо.
Реакцията му е изненадваща, не се смее, не се ядосва, сякаш е по-скоро озадачен и ме пита: Ами то тежат ли ти тези неща? Винаги съм смятал, че ги правиш с удоволствие!
!!!!!!
Нататък сигурно се сещате как продължи вечерта. Не? Е, попитайте съседите ни.
Не пропускайте:
