Салма Хайек: Харви Уайнстийн е и моето чудовище

Грандиозният скандал с участието на холивудския продуцент Харви Уайнстайн - създател на филмовите компании Miramax, The Weinstein Copmany и един от най-могъщите мъже в развлекателната индустрия, набра сила в края на миналата година, след като десетки актриси започнаха да разкрват зловещи подробности за начина, по който продуцентът ги е тормозил и насилвал сексуално през годините. В момента той е обвинен в различни престъпления от сексуален характер от над 50 жени и е разследван в Ню Йорк, Лос Анджелис, Бевърли Хилс и Лондон за блудство и изнасилване. За отношенията си и тормоза, който е понесла от продуцента, проговори и Салма Хайек - актрисата, пресъздала Фрида Кало в едноименния филм, продуциран именно от Уайнстайн. Публикуваме нейния разказ, който тя написа за New York Times.

***********************

Харви Уайнстийн е страстен кинофил, почитател на риска, покровител на филмови таланти, любящ баща и чудовище.

В продължение на години той беше моето чудовище.

Миналата година бях търсена от репортери, чрез различни източници, включително и моята скъпа приятелка Ашли Джъд, за да говоря за един период от моя живот, който, макар и болезнен, си мислех, че съм преживяла.

Бях се убедила сама, че всичко е минало и съм го надживяла. Избягах от отговорността да говоря с извинението, че достатъчно хора вече са участвали в осветяването на моето чудовище. Не смятах, че гласът ми е важен, нито мислех, че има значение.

А всъщност, се опитвах да се предпазя от предизвикателството да обяснявам някакви неща на хората, които обичам: защо, след като няколко пъти бях споменавала, че съм била жертва на Харви Уейстейн, действително бях спестила някои подробности. И защо години наред бях близка с човек, който толкова много ме бе наранил.

Гордеех се със способността си да прощавам, но самият факт, че се срамувах да опиша с подробности какво трябваше да простя, ме накара да се чудя дали наистина съм се примирила с този епизод от живота си.

Когато толкова много жени се изправиха, за да разкажат какво им е направил Харви, трябваше да преборя страха си и да приема, че моята история, колкото и важна да беше за мен, е просто капка в море от болка и объркване. Мислех, че на никого няма да му пука за моята болка – вероятно това беше резултат от многото пъти, в които Харви ми казваше, че аз самата съм никой.

Най-сетне започваме да осъзнаваме едно общоприето вярване, което е било социално прието и унизително за милиони момичета като мен и за всяка жена като мен.

Изненадана съм от смелостта на тези, които се изправят да говорят открито, особено в общество, което е избрало за президент човек, обвинен в сексуален тормоз и посегателство от десетки жени, които аз лично съм чувала да говорят за това как мъж с власт може да прави каквото си иска с жените.

Да, но вече не.

През 14-те години, в които извървях пътя от ученичка в мексиканска сапунена опера през няколко американски филми до пробива в „Десперадо“ и „Бързата работа“, Харви Уайнстайн се беше превърнал в магьосника на една нова вълна кино, която представяше оригинално съдържание на масовата публика. В същото време, за една мексиканска актриса беше немислимо да си мечтае за място в Холивуд. И макар да бях оборила това схващане, все още бях никой.

Една от историите, които ми вдъхна увереност и сили да градя кариерата си, е тази на Фрида Кало, която в златните години на мексиканските моралисти е рисувала малки интимни картини, критикувани от всички. Тя е имала смелостта да изрази себе си, въпреки заобикалящия я скептицизъм. Най-голямата ми амбиция беше да разкажа нейната история. Да покажа тази изключителна артистка и да покажа на сънародниците си в Мексико как се преборват стереотипи се превърна в моя мисия.

Империята на Уайнстийн, която тогава беше Miramax, се беше превърнала в синоним на качество, изтънченост и поет риск – рай за комплексните и предизвикателни артисти. Аз бях всичко, което Фрида беше за мен и което исках да бъда.

Бях на път да продуцирам филма с друга компания, но се борех да се върне обратно при Харви. Познавах го бегло покрай познанството ми с режисьора Робърт Родригез и продуцента Елизабет Авелан, която тогава му беше жена, с която бях правила няколко филма и която ме бе взела под крилото си. Всичко, което знаех за Харви тогава, беше, че притежава забележителен интелект, лоялен приятел е и е семеен мъж.

Ако знаех това, което знам сега, чудя се дали приятелството ми с тях - и с Куентин Тарантино, и с Джордж Клуни, не е единственото, което ме спаси от изнасилване.

Сделката, която сключихме отначало, беше, че Харви ще плати правата на вече създаденото от мен. Като актриса, ще ми плащат минималната ставка на Американската гилдия на филмови актьори, плюс 10 процента. Като продуцент, ще получавам кредит, който още не беше определен, но не включване плащане - което тогава, през 90-те, не беше рядкост като условие за жена продуцент. Той поиска и писмено споразумение да направя няколко филма за Miramax, което мислех, че само стабилизира позицията ми като водеща.

Не ми пукаше за парите. Бях страшно развълнувана да работя с него и тази компания. В наивността си вярвах, че мечтата ми се е сбъднала. Той беше осмислил последните 14 години от живота ми. Беше ми дал шанс – на мен, която бях никой. Беше се съгласил.

Дори не предполагах, че е мой ред да казвам "не".

„Не“ на това да му отворя вратата по всяко време на нощта, хотел след хотел, град след град, където той се появяваше неочаквано, включително и на място, където снимах филм, в който той не участваше по никакъв начин.

„НЕ“ на това да взема душ с него.
„НЕ“ на това да ме гледа как взимам душ.
„НЕ“ на това да ми прави масаж.
„НЕ“ на това да позволя негов гол приятел да ми направи масаж.
„НЕ“ на това да му позволя да ми направи орална любов.
„НЕ“ на това да се съблека заедно с друга жена.

Не, не, не, не…

И с всеки отказ идваше гневът на Харви.

Мисля че от всичко най-много той мразеше думата „не“. Абсурдността на исканията му варираха от това да беснее по телефона, посред нощ, с искания да уволня агента си заради скандал между тях двамата (заради друг филм, с други клиенти) до това физически да ме извлачи от премиера на кино фестивала във Венеция, който беше посветен на „Фрида“, за да му правя компания на частно парти с някакви жени, за които си мислех, че са модели , но после разбрах, че са скъпо-платени проститутки.

Арсеналът от тактики, които той използваше, включваше както сладки омайни приказки, така и заплахи - един път, в изблик на бяс, каза ужасяващите думи:

„Ще те убия, не си мисли, че не мога.“

Когато окончателно се убеди, че няма да си заслужа филма по начина, по който той очакваше, ми каза, че е предложил ролята ми и моя сценарий с години проучвания на друга актриса.

В неговите очи аз не бях актриса. Не бях дори личност. Бях нещо – не човек, а просто тяло.

Тогава прибягнах до намесата на адвокати, не заради действителната причина - случаите на сексуален тормоз, а като оплакване за „загубено доверие“, тъй като бях работила толкова усилено върху филм, който той нямаше намерение да направи или да ми продаде обратно. Опитах се да се измъкна от неговата компания.

Той отговори, че името ми като актриса било нищожно и незначително и че като продуцент съм некомпетентна, но за да си изчистел реномето юридически, както разбрах по-късно, ми даде списък с невъзможни искания с много кратък срок за изпълнение:

1. Да пренапиша сценария, без допълнително заплащане.
2. Да събера 10 милиона, за да финансирам филма.
3. Да осигуря първокласен режисьор.
4. Да разпределя по-малките роли на обещаващи актьори.

За изненада на много хора, не само моя, изпълних всичките му искания, благодарение на цял отряд ангели, които ми се притекоха на помощ, в това число Едуард Нортън, който по прекрасен начин пренаписа сценария няколко пъти и очевидно никога не получи заслуженото признание и кредит, и приятелката ми Маргарет Перенкьо, която продуцира за първи път и осигури парите.

Брилянтната Джули Теймор се съгласи да е режисьор и оттогава се превърна в супер звезда за мен. За останалите роли наех приятеля ми Антонио Бандерас, Едуард Нортън и скъпата ми Ашли Джъд. До ден-днешен не знам как успях да убедя Джефри Ръш, когото познавах едва бегло по това време.

Сега Харви Уейстейн не само беше отхвърлен, но трябваше и да направи филм, който не искаше.

По ирония в момента, в който започнахме да снимаме, сексуалният тормоз спря, но ескалира гневът. Почти всеки ден плащахме цената да се изправяме срещу него. Веднъж, по време на интервю той каза, че Джули и аз сме най-големите разбивачки на топки, които някога е срещал, което ние приехме за комплимент.

По средата на снимките Харви се появи на снимачната площадка и започна да мрънка заради „едната вежда“ на Фрида. Каза, че изпълнението ми е слаба актьорска игра. След това нареди на всички в стаята да излязат, освен мен. Каза, че единственото, което работело в моя полза, било сексуалното ми излъчване, но в този филм нямало и помен от него. Затова щял да спре филма и да го закопае, защото никой не би искал да ме види в тази роля.

Сърцето ми се сви, защото, признавам си, изгубена в мъглата на някаква форма на Стокхолмски синдром, наистина исках той да види актрисата у мен: не просто като способна актриса, но и като някой, който се отъждествява с драматична роля и има образа, необходим да разкаже тази драматична история по автентичен начин.

Надявах се да ме признае като продуцент, който не само е изпълнил исканията му, но е овладял сценария и е получил правото да използва картините. Бях се договорила с мексиканското правителство да ми разрешат да стигна до места, до които никой не беше стигал преди мен – в това число къщите на Фрида Кало и покоите на съпруга ѝ, Диего Ривера.

Но всичко това явно нямаше значение. Единственото, което той забелязваше, беше, че не съм секси във филма. Накара ме да се съмнявам дали съм добра актриса, но никога не успя да ме убеди, че филмът не си заслужава.

Предложи ми възможност да продължим. Щеше да ми разреши да завърша филма, ако се съглася да направя секс-сцена с друга жена. И настояваше за кадри с пълна голота.
Непрекъснато искаше да се показва повече плът, да има повече секс. Преди това Джули беше успяла да го убеди да се задоволи с целувка в края на сцената с тангото, вместо сцената със сексуален акт, за която той настояваше да се снима между героините на Тина Модоти, в ролята Ашли Джъд, и Фрида.

Но към този момент ми стана ясно, че той никога няма да ми позволи да завърша филма, ако не осъществя фантазията му по един или друг начин. Нямаше място за преговори.

Трябваше да се съглася. Толкова много години от живота ми бяха отишли в този филм. Вече снимахме от около пет седмици и бях убедила толкова много талантливи хора да участват. Как можех да позволя страхотната им работа да отиде на вятъра?

Бях молила за толкова много услуги, че почувствах огромен натиск да се примиря. Усещах, че дължа огромна благодарност към всички, които вярваха в мен и ме бяха последвали в тази лудост. Затова се съгласих да заснема абсолютно безсмислената сцена.

Пристигнах на снимачната площадка в деня, когато щяхме да снимаме сцената, за която вярвах, че ще спаси филма. И за първи - и последен път в кариерата си, получих нервен срив: тялото ми започна да се тресе неконтролируемо, не ми стигаше въздух и не можех да спра да плача.

Понеже хората около мен не знаеха предисторията ми с Харви, бяха много изненадани от битката, която водех със себе си тази сутрин. Не беше заради това, че ще съм гола с друга жена. А беше, защото ще съм гола с нея заради Харви Уайнстийн. Но не можех да им кажа това.

Умът ми разбираше, че трябва да го направя, но тялото ми не можеше да спре да се тресе и сълзите не спираха. Започнах да повръщам, докато снимачният екип стоеше в ступор до мен, в очакване да започнем снимките. Трябваше да пия успокоително, което помогна да спра да плача, но влоши повръщането. Както можете да си представите, в това нямаше нищо секси, но беше единственият начин да изкарам тази сцена.

До края на снимките бях толкова емоционално смазана, че трябваше да се отдалеча от всичко до пост-продукцията.

Когато Харви видя монтирания филм, каза, че не е достатъчно добър за пускане по кината и че ще излезе само по видеотеките.

Този път Джули трябваше да се бори с него без мен, за да го накара да се съгласи да пусне филма в поне един киносалон в Ню Йорк, ако тестът пред публика покаже получи оценка поне 80.

По-малко от 10 процента от новите филми жънат такъв успех при първо излъчване.

Не отидох на тестовата прожекция. Чаках с нетърпение да чуя новините. Филмът получи оценка 85.

Отново, обаче, Харви беше бесен. В лобито на кино салона, след прожекцията, е крещял на Джули. Хвърлил е по нея тесте от картите, с които се гласува за филма. Уцелил я по носа. Партньорът ѝ, композиторът на филмова музика Елиът Голдентал, се намесил, а Харви влязъл във физически сблъсък с него.

Когато се успокои, събрах смелост да му се обадя и да го помоля да пусне филма по кината в Лос Анджелес, което накрая означаваше да го пусне в два киносалона. И без много усилия, той ми го даде. Трябва да кажа, че понякога той беше мил, забавен и закачлив – и именно това беше част от проблема: просто никога не знаеш коя страна на Харви ще получиш.

Месеци по-късно, през октомври 2002 година, този филм за моята героиня и муза, тази мексиканска актриса, която така и никога не получава истинско признание с едната си вежда и разделена по средата коса, този филм, който Харви не искаше да направи, му донесе касов успех, който никой не е предвиждал и въпреки липсата на подкрепа от негова страна, добави шест номинации за награди на Академията в колекцията му, в това число и за най-добра актриса.

Въпреки че „Фрида“ му спечели два Оскара, така и не видях да се радва.

Никога повече не ми предложи роля в негов филм.

Филмите, които бях длъжна да правя съгласно договора ми с Miramax, бяха незначително второстепенни роли.

Години по-късно, когато се засякохме на едно събитие, той ме дръпна настрани и ми каза, че е отказал цигарите и че е получил сърдечен удар. Разказа ми как се е влюбил и оженил за Джорджина Чапман и че се е променил. Накрая ми каза: „Справи се добре с „Фрида“. Направихме хубав филм.“

Повярвах му. Харви нямаше представа колко много значеха тези думи за мен. Той нямаше и представа, също така, колко ме е наранил. Никога не му показах колко ме ужасяваше и колко ме беше страх от него. Когато го виждах в обществото, се усмихвах и се опитвах да си спомня положителните му страни, а на себе си казвах, че съм отишла на война и съм победила.

Но защо толкова много от нас, актрисите, трябва да водят битки и войни, за да разкажат своята история, когато всъщност имаме толкова много да предложим? Защо трябва да се борим със зъби и нокти, за да запазим достойнството си?

Мисля че това е така, защото ние, жените, сме артистично обезценени като артисти до такава цинична степен, че филмовата индустрия е престанала дори да се опитва да разбере какво иска да види женската аудитория и какви истории искаме ние, като актриси, да разкажем.

Според изследване, проведено между 2007 и 2016 година, едва 4 процента от режисьорите са жени, а 80% от тях са имали възможността да направят едва по един филм. През 2016-та година друго проучване показа, че едва 27% от репликите в големите филми са казани от жени.

А после хората се чудят защо не сме разказали за Харви по-рано!! Мисля че статистиката говори сама за себе си – нашият глас не е добре дошъл.

Докато в индустрията ни няма равенство, докато мъжете и жените нямат еднаква стойност във всеки аспект, обществото ни ще продължава да е плодотворна почва за подобни насилници.