В Wall Street Journal наскоро бе публикувано есе на една американска майка, Зара Саске, която живее в Германия. Тя разказва от първо лице как е научила ползите от това да оставиш децата сами да решат проблемите си.
"Хаосът на германските детски градини понякога е напълно непонятен за американските родители"
Живеех в Берлин вече от близо 7 години, когато с изненада открих, че детските градини и детските центрове (наречени "kitas") всъщност са основно място за игра - игра по всяко време и винаги. Никакво четене, нито листа с прости математически задачки за подрастващи. Нямаше никакви такива правила. Деца търчаха наоколо, крещейки, играеха си на каквото искат, с когото си искат. Имаше все пак някакви правила, но бяха наистина съвсем основни, например да не се удрят и да не се катерят по мебелите. Възпитателите или учителите рядко участваха в организирането на играта на децата.
"Тука е като в "Повелителя на мухите!", си казвахме тихо с другите чуждестранни родители. "Ами онова дете? Трябва повече да го гледат!"
Този образ противоречи на идеята за "стриктния германец". Анти-авторитарното движение в страната се противопоставяше на едновремешния модел на правене на най-различни неща, включително и как се възпитават деца. Някои възпитатели дори поддържат детски градини без никакви правила. Тази радикалност е рядко срещана и започва да отмира, но въпреки това съвременните германци общо взето са против твърдата ръка и строгата дисциплина във възпитанието.
Естествено, в природата на децата е да се карат. Но начинът, по който възпитателите в нашата детска градина подхождат към конфликтите между децата, е много различен от този в Щатите. Те не бързат да се намесят, освен ако не видят, че някое от децата ще пострада. Не наказват, не предупреждават, не пишат имената на непослушните деца на табло, нито слагат черни или други точки срещу името им за лошо поведение.
Вместо това германските учители наблюдават. Понякога викат детето настрани, за да поговорят с него индивидуално; друг път говорят на цялата група деца за честност и доброта - открито или индиректно, като им четат приказки по темата. Понякога пък не правят нищо.
"Децата наистина се справят чудесно, когато правят нещата по свой начин", ми каза учител от детската градина.
Този подход е отразен в наръчник на Маргарет Бланк-Метю за германски преподаватели, които работят с деца и подрастващи.
"Децата трябва да спорят, дори да е трудно за преподавателя или цялата група да страда от това", пише тя. Аргументирането е много важно за социалното изграждане на детето и порастването му като личност. Децата се карат за всякакви неща: за да наложат своите граници, за да привлекат вниманието върху себе си, за да изпитат собствената си (физическа и социална) сила и просто защото не са се научили да губят.
Децата трябва да се научат как да се справят с всичко това, докато порастват - и германският подход казва, че децата се учат най-добре, като общуват едно с друго, а не когато възрастен се намеси и накаже очевидния виновен.
Имах известни съмнения дали този подход работи, докато не видях ефекта му върху собствените ми деца.
Преди шест години, когато беше на 5, дъщеря ми София имаше две близки приятелки в градината. И двете бяха чудесни, момичета със силен характер - заради което се караха често и настояваха София да избере страна. Това водеше до много наранени чувства. Не искаха да дружат с нея, много пъти не я канеха на рождени дни и партита. Често тя плачеше заради това.
Тези караници станаха толкова чести, че възпитателят забеляза случващото се, а след това внимателно и добронамерено дръпна момичетата настрани да си поговорят. Започна да им задава въпроси като "Според теб как се чувства тя?" или "Ти как би постъпила, ако беше на нейно място?".
Този метод на огледално поведение помогна на децата да видят последиците от действията си и да се научат на съпричастност към другите.
Невинаги постигаха най-добрите резултати.
"Ако кажат, че не искат да играят с нея, просто трябва да приемем това," каза главният възпитател. "Това може и да се промени след десет минути."
Ето така учителите не налагат наказания и решения при такива спорове.
Макар страданието на дъщеря ми да продължи повече, отколкото на мен ми се искаше, в крайна сметка това преживяване я научи на някои важни урока. Докато тръгна на училище, вече я приемаха като миротворец. И до ден-днешен тя рядко има проблем с някое "лошо момиче" - нито в роляат на жертва, нито самата тя да е такава.
Нито пък тя нарича така момичетата, нейните приятелки, което и ние не трябва да правим. Защото в действителност нито едно дете не е зло и нарочно лошо. Те са просто деца, които се учат как да се разбират с другите и правят някоя и друга грешка по пътя си.
