fbpx
Животът с деца

Родители, спрете да се тревожите, че постоянно грешите

18 април 2018

Децата днес са подложени на неочаквано високи нива на стрес и тревожност и това в голяма степен е породено от поставянето на твърде високи очаквания от родителите и обществото. Ако постоянно натякваме колко са важни оценките в гимназията и сме суперкритични, ефектът може да е обратен както за детето, така и за нас. Ако пък бдим над него като всемогъщ закрилник, премахвайки всяка пречка по пътя му, докато стане време да поеме само по пътя си, то може вече да е неспособно да се справя само.

Пери Клас разказва за New York Times защо е по-важно да изградим авторитет r стабилна семейна среда, както и да дадем добър личен пример, пред вманиачаването в успеха в училище например.

***

Кога за последен път чухте възрастни хора да се оплакват, че днес деца се отглеждат много по-лесно?

Резултатите от тазгодишното Национално проучване за детското здраве в САЩ бяха публикувани през април и сочат, че много възрастни – независимо дали са родители или не – смятат, че децата днес изпитват по-високи нива на стрес и имат по-лошо психическо здраве, отколкото самите те са били млади.

Това е неочакван обрат в традиционната динамика, в която възрастните си спомнят за трудностите и опасностите едно време и заключават, че децата в днешно време са облагодетелствани, казва д-р Матю М. Дейвис, педиатър, директор на анкетата в C.S. Mott Children’s Hospital в Мичиганския университет.

Не че зложелателите са млъкнали. Всеки знае, че децата в развитите страни – привилегированите деца – днес са предпазени, защитени от буквалните и фигуративни удари и синини на реалния живот. Всеки получава награда. Ние наблюдаваме социалните взаимодействия между децата и ако някой казва нещо злобно, го наричаме тормоз и се намесваме. Родителите постоянно бдят над децата си, или по-лошо – разриват всички препятствия, които се изпречват на пътя им. Децата са свръхзащитени, разглезени, мързеливи и всичко им е позволено.

Всеки знае, разбира се, че децата днес са с претъпкан график, силно стресирани, натоварени с напълно нереалистичните и свръхконкурентни очаквания на родителите за постиженията и успехите в престижно учебно заведение. Малцина достигат това така важно отличие, защото шансовете са толкова малки. Родителите са свирепи перфекционисти, а децата са подложени на стрес, натискани отвъд границите на възможностите си и отчаяно осъзнават, че не са достатъчно добри.

Така че нашите деца не се развиват както трябва, защото сме до болка покровителствени в своето родителство или твърде строги и взискателни. За да обобщим: всичко, което правим, е грешно.

Наистина ли съвсем бъркаме и в двата края? Как е възможно да сме толкова лоши в това?

Време е да сложим край на критичния родителски метод „всичко, което правиш, е грешно“, който ни поставя в клопка. Помогнахте на детето с трудна задача в училище? Ах, вие, постоянно бдящи родители! А натъртихте ли колко е важен успехът от дипломата в гимназията? Вие сте хиперкритична, обладана от мисълта за престиж машина за стрес! (Дори през 70-те години на миналия век, родителите ми правеха и двете неща.)

Родителите също се стресират от усещането, че децата са толкова стресирани. „Днес има някои истински предизвикателства пред родителите по отношение на насърчаването да са закрилящи, като в същото време не прекаляват“, казва д-р Дейвис. „Това може да бъде много трудно постижимо равновесие както за родителите, така и за обществото.“.

Д-р Кенет Гинсбург – педиатър, специализиращ в юношеската медицина в Детската болница във Филаделфия – посочи специфична връзка между очевидните крайности на така нареченото „родителство на самочувствието“ и високите нива на стрес и тревожност у децата, които усещат тежестта на родителските очаквания. Проблемът е, че ако похвалим децата за това, че са умни, те може да се притесняват да загубят този етикет, и следователно е по-малко вероятно да поемат трудни задачи.

Но родителите могат да помогнат на децата да станат по-склонни да работят усилено, по-упорито, дори по-творчески, каза той. „Имаме огромно количество изследвания върху това кой тип родителсво води до най-добри резултати.

Моделът, който д-р Гинсбург е представил в книгата си „Да отгледаме успешни деца: Балансът между любов и очаквания, закрила и доверие“, публикувана от Американската академия по педиатрия, е това, което той нарича просветляващо родителство.

Трябва да погледнете надолу към скалите, да се погрижите те никога да не се сблъскат с тях и да ги подготвите да отплават безпроблемно.

Това е стилът на родителски грижи, описан като авторитетен, често противопоставящ се на крайностите на позволителното и авторитарното родителство, и има много изследвания, които да го подкрепят. „Авторитетният или балансиран родител всъщност казва на детето: „Обичам те толкова много, но аз съм твоят татко/твоята майка, не съм твой приятел“, споделя д-р Гинсбург, „Ще ти дам много възможности да растеш, дълбоко чувство за връзка, така че да си здраво стъпило на земята. Ще ти предоставя много възможности да правиш грешки. Но когато нещо се сведе до безопасност или морал, ще направиш това, което казвам, защото зная най-добре.“.

Надявам се, че имам дни на просветление, когато достигам правилния баланс. Знам, че имам и свирепи, и закрилнически дни, и доколкото зная, моменти на свободия и епизоди на унищожаване на всяка пречка пред детето също, но набързо и в кратки интервали. Всичко, което съм сторила, докато децата ми растяха, вероятно е погрешно, освен когато е било правилно.

Като родители, ние всички вземаме решение след решение, след решение – нек се отдръпнем и да дадем шанс на детето да се намеси. Да го гледаме как се бори или да предложим помощ; да насърчаваме постоянство или да кажем, че понякога е окей да се откажат. Симпатизираме или порицаваме; утешаваме или им казваме да се стегнат. А балансът се променя в зависимост от детето, но също зависи от деня от седмицата и месеца от годината.

С изключение на лудите хора (и да, трябва да има някакви луди хора, иначе какви ще са подлите смешки на срещите на родителското настоятелство или родителските срещи), повечето родители са някъде по средата – опитват се да сторят най-доброто, понякога грешат, и често не са сигурни, особено когато децата ни станат по-големи, дали днес е правилен ден или грешен ден.

Когато се роди моето най-голямо дете, и съпругът ми се почувства затрупан от (предсказуемия и уместен) ужас от тази нова отговорност и всички решения, които трябваше да бъдат направени, моят собствен баща много любезно му каза да престане да се притеснява. Нямаше нещо, което да направим или да не направим, че де има толкова голямо значение – нито индивидуално решение, нито изказване, нито действие – каза той.

Детето ни щеше да разбере кои сме ние посредством всичко, което сме направили, начина, по който живеем, нашия тон, ценностите ни, случайната ексцентричност. Не само от това, което казвахме в общуването родител-дете, а от това как живеехме на този свят. Накрая синът ни щеше да ни познава по-добре от самите нас.

И по някаква причина това беше утешителна мисъл, че родителството не е нещо, което целенасочено бихме могли да предрешим, а че това кой си и как живееш неизбежно ще устрои семейната среда, която да оформи нашето дете.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross