fbpx
И аз съм човек

Раждането не е страшно. Истинският ужас започва след това

7 юли 2016

Този горчиво-смешен разказ, изобилстващ от смесени чувства и нотки на агресия ни е изпратен от една майка, която пожела да остане анонимна. Може би, защото иска да си каже точно какво чувства, както го чувства. 


Дълго време се чудех дали да не опиша превратностите на съдбата, които ме сполетяха след раждането, но все не ми оставаше време. След заветната една година от майчинството установих, че отскоро синът ми ме оставя сутрин да си пия кафето по ЦЕЛИ 20 минути, без да протестира или да пищи и да буди квартала в 6 сутринта. И реших да се възползвам.

Бременността ми протече много леко – не съм повръщала, не ми се е гадело и не са ми се прияждали някакви специални храни, които не могат да се намерят в града ни или в държавата.

Мислех си, че това са страшни глезотии, измислени от дами, нуждаещи се от внимание и решили да се възползват от ситуацията си максимално. И до ден-днешен това е мнението ми, най-вероятно ще е така до следващата ми бременност, когато, не дай си боже, ми се прияде и на мен филе от тиранозавър.

Единственият проблем беше, че ми се спеше постоянно. Трябва да вметна, че по принцип съм си поспалива. На ден 11-12 часа невинаги ми стигаха и след като забременях увеличих на 13-14  часа (представете си шока ми след раждането...).

Работех до седмия месец и си поспивах следобед на бюрото, когато никой не гледаше (поне така се надявах). Последните 2 месеца – април и май, се потях повечко.

Дотолкова, че след 30 минути навън трябваше да се прибера. Къде ще стоя така – вир вода. Последните вечери си приплаквах от страх в леглото на рамото на съпруга ми.

Бях от късметлийките. Качих 16 кг и след 2 месеца изглеждах все едно не съм раждала.

Но гърдите ми... ех, гърдите ми никога няма да са същите. По принцип имам малък бюст, незаслужаващ и неполучаващ особено внимание, та си мислех – какво пък може да им се случи на тези две пъпчици, за да изглеждат още по-смешно!?

Ами започнаха да изглеждат потресаващо смешно – като тези на мъжките орангутани, дето ги показват по Анимал Планет (онзи ден, гледайки се в огледалото, споделих на мъжа ми мислите си за маймунските ми цицки, но тъй като той не се слави с чувството си за хумор, само ме погледна със строго изражение и си замълча в знак за съгласие).

Гравитацията ги дръпна и се подигра с тях допълнително, все едно имаше накъде... (Имаше, я! Очевидно имаше!)

За самото раждане не ми се говори много. Всичките излияния, въртящи се из интернет, написани от мили женици, които го описват като най-страхотния ден, най-прекрасните часове и бла бла, все едно си на почивка на Мароко с половинката, и едва ли не, ако могат, ще раждат през два дни, според мен са написани от:

  1. Жени, ударени с нещо много тежко по главата след раждането или по време на раждането, което е увредило мозъка им и е объркало възприятията им.

  2. Жени, имали тежък живот, лишен от късмет – блъскала ги е кола, автобус, трактор, преживели са самолетна катастрофа, паднали са от 11 етаж. Не е задължително в този ред.

  3. Пълни лицемери.

И... свършихме работата, малкото човече се появи с крясък. Лекарите го взеха да го изкъпят, премерят и друго не знам какво са го правили (сигурно са го наговаряли да не спи няколко месеца със заканата, че ще го върнат там, откъдето е дошло), докато аз бера душа на магарето.

Връщат ми го – той свеж като краставичка и ококорен, гледка си (не е ясно какво, понеже още не виждаше добре). Та на всички снимки в родилното е буден.

И така стартира великото неспане.

След два часа започна да реве неистово, а аз се чудех какво да го правя (чувала съм истории за някакъв майчин инстинкт, нооо реших, че е градска легенда като тези за "приятното раждане").

Освен това бях цъфнала като майска роза (представете си някаква огромна, мутирала майска роза), не можех да седна, само лежах настрани, стоях права или лазех на колене досущ като сина ми, когато навърши 10 месеца, само че не бях никак сладка и умилителна гледка. Походката тип патка да не я пропусна и нея.

С много труд и усилия го взимах да правя опити да кърмя. Там ударих на камък, направиха адаптирано мляко, нахрани се и... (мислите си, сега ще напиша "нахрани се и заспа", но уви!) спря да реве.

Нямах търпение да се прибера у дома, да отмотам малката мумия, която така се дразнеше от тия пелени, с които беше овързана и неуморно опитваше да скъса (гледка на пациент с усмирителна риза преди да му бият успокоителното). Може би с надеждата, че на собствена територия ще се справям по-добре с помощта на съпружеското тяло (ха-ха-ха).

Прибрахме се. Комитетът по посрещането си замина след точно 1 час, всички на работа и по задачи, и си останахме двамата с мъжа ми.

Гледаме го това малко нещо в креватчето как мята ръчички и краченца като злоупотребил със забранени вещества тинейджър в софийска дискотека. Да кажа само, че нямаше колики, не е плакал и не се е драл, което само ни дразнеше, защото съвсем не можехме да си обясним защо не иска да спи.

И така, ден и нощ над креватчето над неспящото бебче на смени, прави или подпрени. Продължителност на периода – вечна.

И може да не виждаше добре на четирите си дни живот, но за сметка на това имаше слух на лисица – може да чуе цвърчене на мишка от 100 метра.

Та в кратките моменти на семейно щастие, когато съкровището си дремваше сладко-сладко, ние обикаляхме къщата и се опитвахме да почистиме тая кочина, без да издаваме и звук.

След месец и половина неспане и хранене на всеки три часа без пропуск, независимо през коя част на денонощието, момчето установи някакъв режим – заспиваше веднага след баня и удряше по 5 часов що-годе спокоен сън.

И въпреки това се случваше, след като се върна от кухнята, мъжът ми да стои скован на леглото и, стараейки се да мърда само очи, да ми просъсква: "Тихххо, ччче гллледа", при което на мен ми се приискваше да литна, защото, мамка му, как шумно стъпвам само!

Но да си призная, това беше моментът, в който си отпочинахме малко. Все пак 5 часа накуп не бяхме спали не знам от кога, та от зловещи зомбита с торбички под очите, които стигаха до ченето, а ченето стигаше до онези маймунски работи, за които се оплаках по-горе, заприличахме на много по-пресни трупове.

Приятелките ми, за мое огорчение, бяха дарени с бебета ангелчета, спящи по цяла нощ. Когато ми разказваха как само го хранят, слагат го в креватчето и то заспива самичко за 10 минути, яде, спи, яде, спи и така 6 месеца, предизвикваха у мен жестока завист.

"Ма какви майки сте вие, бе! Така и баба може! Нищо не сте изтърпели!" (това в рамките на шегата, всяка майка заслужава уважение, но наистина си го мислех в безсилния си гняв).

Завиждах съвсем неблагородно, даже пусках сълзички и се чудех за какво ме наказва Господ. Сигурно за греховете ми от три живота назад и си обещавах да водя благоприличен и богоугоден начин на живот оттук насетне.

След една година нещата изглеждат далеч по-добре, няма да описвам как, защото ме е страх да не го урочасам. Тихичко си се радвам и на никой не казвам по колко спи нощем от 2 седмици насам.

Обръщение към всички бъдещи майки: страшно е не да си бременна, страшно е не раждането, истинският ужас започва след това.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross