fbpx
И аз съм човек

По-добре винаги с детето, отколкото никога никъде

7 октомври 2019

Срещнахме ви с Таня Димитрова и нейната необикновена и свръхинтересна история съвсем скоро. Днес тя отново е в Майко Мила! след един отказ за достъп с детето в спортна зала и искрено ѝ учудване, че доста хора не разбират как и защо иска да е винаги с дъщеря си.


Тия дни се оплаках във ФБ, че са ми отказали достъп до един танцов клас във фитнес центъра, понеже бях с дъщеря ми (на 2 и половина). Очаквах възмутено-споделени истории за подобни абсурдни откази. И имаше няколко такива – една дама разказа как ѝ бяха отказали достъп до църква, за да не издраска паркета с количката! (А душите на вярващите – какво да правят те?...)

Но, шокиращо за мен, повечето от стотиците коментари бяха директна критика към мен като майка: 

Защо ми е чак толкова важно да отида да спортувам, вместо да се отдам на детето си? Все пак първите 2-3 години са толкова важни. 

Защо не съм ѝ осигурила подобаваща бавачка, докато “си въртя гъза”? (Имаше даже лични нападки от сорта на “Тая приятелки няма ли, които да ѝ гледат детето 1 час?”)

Защо съм я повела на толкова опасно място – там има щанги и движещи се пътеки все пак. Добре, че са имали здравия разум да ми откажат достъп, тъй като на мен очевидно не ми пука за безопасността на детето ми. (За информация, бях я повела към просторната зала за групови тренировки на танцов клас, в който не се използват тежести.)

Почувствах се като внезапно попаднала в Средновековието. Не осъзнавах колко нестандартен е подходът ми.

Истината е, че аз съзнателно избирам да ходя да спортувам, пея, пътувам и да върша всякакви други неща с детето си. И тъй като имаше все пак и няколко практични въпроса как успявам да я укротявам на обществени места, реших да разкажа как се стигна до ситуацията с този фитнес...

Дъщеря ми е почти на 2 и половина и – неизненадващо – е Светлината на живота ми. Но хората около мен често се изненадват, че не е единствената ми “светлина”, че продължавам да съм професионално амбициозна, да спортувам, да пътувам и да практикувам хобита. 

Тайната за постигането на това е максималната ѝ интеграция в живота ми. 

С други думи, ще разкажа какво (и как) правя заедно с нея: 

  • Къпя се с нея в банята, откакто може да седи самостоятелно във ваничката си. При това – дълги, напоителни душове! И съм благодарна, че не ми се налага да търся някой да я гледа, докато си тегля един бърз. 
  • Пея в хор и я водя с мен на репетиции и концерти. Обикновено просто слуша кротко. След като стана на година и половина, започна да се опитва да пее с нас. 
  • От 3 до 12-месечната ѝ възраст, я водех с мен на тренировки по пилатес и зумба в различни зали в София. Ако залата е пълна, заставах някъде близо до вратата или в ъгъл и тя обикновено си лежеше или пълзеше около мен. Водила съм я еднократно на въздушна йога – беше ОК. Но реших, че не искам да разсейва другите посетители от практиката им и повече не я заведох.
  • След като стана на 1 година, започнах да водя собствени тренировки по пилатес – специално за мами. Прекрасното е, че се провеждат в детски център (а не във фитнес център), т.е. децата имат идеални условия да си играят около нас, докато ние спортуваме.
  • Често я водя на козметик – тя седи (или като по-малка – лежи) на корема ми, докато ми правят кола маска на краката. Никаква реакция. 
  • Докато беше под годинка и спеше часове наред в количката, ходех на масаж – 30 минути, само гръб, в едно масажно студио на първи етаж и вкарвах количката с мен вътре. Само веднъж се случи да се събуди преди края на масажа, но не се разплака. Просто се огледа изненадана къде е.  
  • Точно на 3 месеца я заведохме на концерт на Чамбао в НДК. Местата ни бяха стратегически на първия ред на най-горния балкон и тя с огромен интерес гледа и слуша първите 30 минути седнала на преградата пред мен. После си тръгнахме, понеже ми се стори, че се изморява и губи интерес. 
  • Всяка година я водим на летните класически концерти за закриването на сезона във Филхармонията, организирани в резиденция Врана. Там има и специално детски концерти, на които също ходим. Но ходим и на класическите концерти за възрастни. Местата ни винаги са на последния ред и с нея прекарваме много време, разхождайки се по поляната (докато продължаваме да слушаме музика на живо). 
  • Когато беше на 2 години, дойде в училището, където съм учителка, на приемен изпит. Гушках си я, докато разговарях с бъдещите първокласници.
  • На 2 години я заведохме в планетариума в Смолян (по друг повод бяхме там). Гушната в мен в тъмнината, тя внимателно изгледа първите 10 минути и после спокойно каза “Мамо, искам навън.” Излязохме. 
  • Ходихме на кино премиера на български игрален филм в зала Люмиер – отново изгледахме само около 20 минути, преди да ѝ стане скучно. 
  • На година и половина я заведох на кино да гледаме Тайната на Коко. Бяхме сами май в кино салона – дневна прожекция – и аз я разхождах гушната напред-назад. Танцувахме заедно на всички песни. Тръгнахме си след първите 45 минути.
  • Отидох на час при УНГ лекар с нея. Тя се разплака, като той ми погледна ухото с отоларингоскопа, но това трая само няколко секунди и след като ме пусна, тя бързо се успокои.
  • Давала съм частен урок по танци на двойка, когато дъщеря ми беше на 5-6 месеца. Аз я гушках, докато показвах стъпките, или единият от партньорите я гушваше, докато танцувах с другия. Не твърдя, че беше най-добрият ми урок ever, но те го поискаха въпреки предупреждението ми, че тя ще ни разсейва малко.
  • Беше точно на 6 месеца, когато прекарахме цял ден заедно на TEDx Vitosha. През голяма част от времето я кърмих или спа. Няколко презентации гледа с огромен интерес и ентусиазирано пляска накрая. За една – към края на деня – ми се наложи да изляза, за да си поиграе по-шумно в лобито, но така или иначе бях седнала до вратата. 
  • На 1 година я заведох с мен в командировка в Австрия. Комбинирахме го със семейна ваканция и баща ѝ я гледа по време на моите няколкочасови ангажименти през деня. Вечерта всички отидохме заедно на вечерята с колеги и си тръгнахме навреме за нейния сън. 
  • Това съвсем не ѝ беше първото пътуване в чужбина или със самолет. Ходили сме на семейни ваканции в Хърватска, Кипър, Гърция и Италия. На тези места сме ходили и на екскурзии с лодка. 
  • Ходихме заедно на ученическите протести за климатичните промени и на протестите в подкрепа на майките на деца с увреждания. Стига да е облечена подходящо за времето, просто наблюдаваше хората около нас и се заиграваше от време на време с някого. 
  • На около годинка я заведохме на две сватби и една погача. Била съм и на няколко рождени дни на възрастни.
  • На 3-месечна възраст я качихме на Черни връх в раницата, носена отпред на топло. От тогава сме ходили и на много други планини. 

Често търпя критики, че не съм достатъчно отдадена майка, че приоритетите ми са грешни, че не правя най-доброто за нея. Критиките болят и всеки път ме карат да се замисля. И всеки път стигам до заключението, че това е правилният живот за мен и дъщеря ми. 

Доколкото мога да преценя, тя има много щастливо и вълнуващо детство. Изключително спокойна и общителна е, особено на публични места. Сигурно просто е свикнала, понеже я водя с мен, откакто се е родила.

Има много точен биологичен график (здравословно и редовно хранене, следобеден сън, пропълзя и проходи рано за възрастта си) и той се спазва дори когато сме на път. Всички изброени активности се плануват около графика ѝ. 

Тя самата е много активна: прави гимнастика, пее, танцува, разиграва сценки, тича много, участва в домакинството. Най-успешният начин да създадеш добри навици у детето си е със собствен пример.

Познавам я добре и знам къде мога и къде не мога да я заведа. Например, като видях, че започва да ни припява на репетициите на хора, намерих кой да я гледа по време на следващия концерт – не би било честно да ни подаде грешен тон и да разстрои звученето на целия хор. И понеже не надхвърлям способностите ѝ с очакванията ми, не се сещам някога да ми се е наложило да си тръгна от някъде, понеже се е разплакала. 

От време на време (често?) ми се налага да си тръгна от някое събитие преждевременно – когато тя ми каже “Мамо, искам навън.” И това е ОК. По-добре да сме отишли за малко, отколкото хич. 

За щастие ние съвременните жените имаме избор как да организираме живота си, дори (и особено) по време на майчинството. Аз съм щастлива и благодарна за моите избори. Ще ми се повече жени да се отнасят по-скоро с любопитство, отколкото с критика към тях. Достатъчно критика среща всяка една от нас в живота си. И достатъчно усилено трябва да работим, за да избегнем гузната съвест на не-достатъчно-добрата-майка. Защо да си го причиняваме и сами една на друга? 

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross