Свикнали сме да четем по-скоро ужасни, отколкото позитивни съседски истории. Сега обаче имаме един разказ с благодарност. Историята не е ужасна, защото авторката Мартина Лозева-Цалова е от другата страна. Сигурни сме, че за съседите ѝ всичко е ад. Но тя го знае. И точно затова иска да им благодари.
Ние сме ужасни съседи. Надали някой ще си го признае някога, но ето на, правя го. Признавам го и пред тях, когато се разминаваме из входа. Първо гледах засрамено в земята и процеждах поздрав през зъби. После обаче си дадох сметка, че така и така всичко е ужасно от наша страна към тях, поне да им благодаря за търпението и разбирането.
Защото ако аз бях на тяхно място, съм почти сигурна, че такова нямаше да има. Да, точно такъв човек съм – сприхав и нетолерантен към шумни съседи.
Ние иначе не сме лоши хора, но сме много шумно семейство. Имаме две деца – едно почти на 2 и едно на 4, които сутрин не се събуждат от сън – ТЕ ТРЪГВАТ КЪМ ПОЛША! Или на кръстоносен поход, все тая. Просто стават и ускоряват от 0 до 100 за под 5 секунди.
Оттам започва ден, в който обикновено някой (дете или родител) крещи по някаква тема. Може и да не е с лошо. Ние си крещим и от радост. Говорим си на висок тон, пускаме телевизора силно (аз сякаш малко недочувам или съм в паника, че недочувам и затова така), тряскаме врати и прозорци – уж без да искаме, ама си се тряскат.
Нашите съседи са в ада на съседите. Вероятно в минал живот някой от тях е убил малко котенце или е пускал силна музика на своите съседи, та сега ги застига съседската карма.
Когато децата са на градина (което беше рядкост през тази година), сме сравнително нормални. Даже по-скоро тихи. Но когато са си вкъщи, всичко е с много децибели и обороти отгоре. Правим забележки и провеждаме беседи в различни стилове за викането, тряскането, пляскането, тичането и всяко излишно шумно действие, но резултатът засега не е много добър.
Важно е да се знае, че живеем във вход с много тънки стени и плочи (пестили са материал навремето) и се чува, дори когато двама души си говорят нормално в кухнята си на петия етаж. Ние сме на втория. Представяте ли си за какво говорим?!
Под нас живее един страхотен възрастен господин, който е над 90-годишен, абсолютно в час, на пълен собствен ход и (за наше щастие, гледайте колко съм зла) с проблеми със слуха заради възрастта. Това обаче не му пречи да усеща конския тропот, с който се придвижват децата ми из цялата къща.
Над нас доскоро нямаше никого, но съседката се върна отнякъде си и сега ни мрази, затова всяка вечер след 22:00 (тъкмо когато децата са заспали) започва да размества мебелите си и така поне 2-3 часа. Нямам право нищо да ѝ кажа. Нека мести, ако ще и стени. И хипопотамче да почне да си гледа в банята, пак ще я поздравявам любезно и няма да викам зоополиция.
На площадката до нас има офис. Не мога да си представя какво им е било по време на извънредното положение, когато се налагаше да работят заедно с нас и с децата ни вкъщи. Надявам се да са получили вредни под някаква форма. Аз бих предложила посещение при психолог, както и ваучер за СПА процедури и йога. Киселото мляко няма да помогне за посттравматичния стрес от нашите крясъци.
Срещу нас живее още един разкошен възрастен господин, който предимно ни се радва, защото и той е от гръмогласните. Вика, тряска врати, вълнува се насам-натам из входа. От него някак не ме е срам, той сякаш ни разбира. Освен това е достатъчно кисел, за да ни направи незабавна забележка, ако реши. Не е решил, значи всичко е ок.
Останалите обаче са просто много мили и търпеливи и сигурно с трепет в душите очакват децата ни да пораснат и да се изнесат. Тука до 2-3 години. Защото иначе цената на жилищата им пада. Убедена съм.
За финал на това излияние, което е нищо друго освен несполучлив опит да се обясня в любов на всички толерантни и разбрани хора, които търпят шумните семейства с малки деца в живота си, без да са длъжни, ще кажа, че един-единствен път съм била твърдо решена да направя забележка на някого в този вход.
Един съботен следобед, когато с 300 зора всички вкъщи спят, започват да ми се причуват (а уж недочувам, казах ви!) странни звуци. До секунди вече съм ги определила и съм сигурна, че някой тук наоколо прави много бурен и шумен секс. Така ме хвана яд, че не мога да си го позволява тъкмо в онзи момент, че тръгнах рошава и кисела из входа да слухтя по вратите откъде идва.
Веднага изключих възрастните господа в съседство (извинявайте, момчета, отплавал е вече тоя кораб при вас), елиминирах и възможността това да идва от офиса – все пак съботен ден… Не беше и от апартамента непосредствено над нас. Но, ето, два етажа по-нагоре, от апартамент, който се отдава под наем на две млади момчета, се чуваха бая превъзбудени крясъци и плясъци. И си викам “Ей, сега почнах да лопам по тая врата! Ще видят те как се вика в събота следобед, когато едвам си си приспал децата!”.
После се сетих обаче, че те децата точно по тоя начин стават, така че ги оставих с идеята, че някой ден ще им се върне тъпкано. С писъци. И с любов, разбира се. Но, да, определено ще е по-шумно.
Та, така и не направих забележка и няма и да направя. Нямам очи, дето се вика, за такова нещо. Благодаря ви, мили съседи, евала!
