Този текст е дело на Нора Ардашева и ни беше изпратен от нея по случай 8-ми март. Пускаме го със запазено оригинално заглавие, леки съкращения и с малко закъснение, което в никакъв случай не се отразява на същността му. А пълния пост можете да прочетете тук.
**********************
На 7 март, преди известен брой години, се роди първото ми дете - моята невероятна дъщеря, която тогава си мислех (поради мои си, лични причини), че не заслужавам!
После бях отново благословена с още едно дете – момче, ноооо за него ще ви надувам главите на 20 април.
Та, беше студена и снежна нощ (защото, за да е ужасът пълен, аз все през нощта ги правех тия работи с ражданията).
Бях на 22!
За тогавашните нива на развитие на интелект и самостоятелност - самата аз бях почти дете. С измъчения си и уплашен мозък разбирах, че моментът е настанал и започнах офанзива по събуждането на всички останали - голямо семейство бяхме.
И така, бутам бъдещия татко, който се предполага, че тръпне и будува в дните около термина. Бутам, ръгам с лакът, говоря, умолявам - няма резултат. Спи човекът. От време на време отваря едно око, поглежда ме и казва:
- Ти говори, аз те слушам - и се обръща на другата страна.
Беше свикнал със среднощните ми сръчквания от типа "Стига си спал, хайде да си говорим".
Както и да е, тъкмо преди да реша, че съм направила прибързан избор на съпруг и да ревна с цяло гърло, той се разсънва, поглежда ме с оня поглед - знаете го, дето кара доберман да се отмести от пътя му, и казва:
- Това дето ми го причиняваш, никога няма да ти го простя!!!
Сега... аз този поглед го знам. Знам, че за да го издържиш или трябва да си невероятно глупав и да не ти пука, или да си много смел.
Ако ме питате мен, не съм много смела.... ама избутах 34 години.
Тогава обаче още не бях наясно с тези тънкости на семейния живот и единственото, което можах да направя, беше да извикам мама и татко, за да ни закарат до болницата, където бъдещият татко се беше погрижил да ни чака екип.
По онова време ние още нямахме кола, а баща ми имаше две. Поради неразбиваемия принцип, че “кола и жена на чужд човек не се дават”, си ги караше на воля и двете, в зависимост от цвета на костюма или настроението му за деня. Ти си раждай, не му пречиш!
В тази въпросна нощ баща ми беше успял да си облече костюм с надлежно завързана вратовръзка, тон сюр тон с пардесюто. Неизменното бомбе беше кацнало на главата му, както винаги, и само фактът, че беше нанизал връзката си върху бархетена, раирана (сещате се) пижама, показваше степента му на тревожност.
Е, всичко мина безпроблемно, детето ми се роди живо и здраво, нарекох я с името на Божията майка, а после тя ми се отблагодари, като роди син, който така или иначе се превърна в Бог за мен.
И в името на 8 март си мисля: Абе, няма лошо мъжорята да ни подаряват цветя в такива дни, но от позицията на семейния си опит и от този на семейните ми приятели, разбрах едно - годината има 365 дни и ако в това семейство не се уважаваме, подкрепяме и обичаме през всичките тия дни, заеби и най-големия букет, и бяяяяяягай надалеч!
