Ако си мислите, че животът с деца, работа от вкъщи, учене от вкъщи и всичко друго от вкъщи не може да стане по-вълнуващ, помислете пак. Мария Сивкова е тук, за да ни каже, че всеки ден, всеки час, навсякъде има по един човек, който нещо кърти или нещо реже с флекс. И той винаги е над или под главата ти.
Живея в тих и спокоен вход с малко апартаменти. Не сме имали проблеми, освен стандартните – някой за нещо не иска да плаща, но това го израснахме. Някои плащат, други – не и има мир. Обаче извънредното положение не само ни свари неподготвени, но буквално ни заклещи в капан.
Аз съм в безизходица, разбирайте – искам да убия някого!
#останивкъщи добива неподозирани измерения и по-конкретно, появява се проблемът "съседът с къртача". Във входа имаме бебе, ученици и няколко души, които още не са си загубили работата и се мъчат хоумофис.
Но съседът с къртача не спира.
По цял ден.
И не е само един.
Двама са!
Не ги интересува, че децата не могат да учат, че работещите не могат да работят. Не можем да седим вътре, не можем да седим и навън. Съседите си имат мисия да довършат инсталацията тип "издълбан панел" и няма сила, която да ги спре в този им порив.
Звънях в районното с надежда НЯКОЙ НЕЩО ДА НАПРАВИ. Даже най-нагло използвах децата на съседите, че, горките, не могат да учат. Нищо. Там любезен мъж ми обясни, че тишината по закон е от 14:00 до 16:00. Той разбира, дори и в неговия блок всеки бил извадил бормашината, защото няма какво да прави вкъщи, а не стига това, ами и тези, дето ходели по баровете, сега надували музика вечер.
Признах му, че у тях е по-зле и това леко ме успокои, но все пак НЕ МОЖЕ ТАКА. Нетърпимо е, но е извънредно положение, госпожо, и ако не се обаждате за коронавирус, няма кой да ви обърне внимание.
Знам, че този проблем на фона на епидемията е нищожен, но не се издържа. Дали има начин някой щаб да обърне внимание и някое отговорно лице да издаде заповед, докато трае извънредното положение да не се шуми през деня, или пък да се шуми само от 18:00 до 20:00 часа, когато е приключил стандартният работен ден и училището на децата?
Казват, че кризата ще ни припомни, че сме свързани и зависими един от друг. Наистина е така, припомням си го всеки ден, докато лаптопът ми вибрира по масата. Остава да станем и по-съпричастни.
