fbpx
Животът с деца

Обществената гилотина на вечно недоволните

2 юни 2017

Първи юни отмина, но Красимира още не е забравила какво ѝ се случи предишния ден. Все си мислим, че все още има смисъл да призоваваме за толерантност към нас - супер измъчените създания. Както към нас, така и към всяко същество, което едвам се справя - изморените, болните, хората с увреждания. И то даже не искаме много, а просто добро отношение. Но сякаш понякога искаме света - толкова трудно изглежда!

Та, така - един статус на Краси от вчера, един ден на майката. Цял един живот!

Днес е 1 юни. Моето прекрасно, мило 2-годишно детенце има празник, и по тоя повод ще ви разкажа какво ни се случи на 31 май, когато децата нямат празник и са просто едни същества, които непрекъснато създават проблеми на околните. Влиза клетата му майка, въоръжена с раница на гърба, портокалов сок в чаша и минерална вода под едната мишница, и дете - под другата, в шукаритетната аптека на Витошка, баш до строежа на метрото. Трябва да му купя някакви там витамини и лекарства, и му обяснявам - "Сега, моля те, стой мирен, да вземем еди кво си и си тръгваме!", а то, разбира се, веднагически се забива в рафта със сапуните и започва да цвърчи радостно при вида на несметните количества плячка. Провеждаме разговор на високо ниво: "Можеш ли да мирясаш за малко?", на което се отговаря - "НЕ!!", после въпросът се задава от мен още пет пъти, до получаване на задоволителен отговор "ДА!", след което аз, вече спокойна, отивам на касата.

И в тоя сюблимен момент някъде зад мен се чува ГИГАНТСКИ ТРЯСЪК, Вселената замлъква, птиците спират да пеят, фармацевтите застиват над аналгина, Красимайра се обръща и що да види? Детето стои в средата на ЧУДОВИЩНА локва във вишнев цвят, която бавно и лепкаво се простира и обхваща все по-големи пространства от помещението. Но вие може би не разбирате. Представете си, че там, в средата на аптеката, някой току що беше заклал косатка - говорим за литри вишнева гняс, която се стеле неумолимо НАВСЯКЪДЕ. Аз, естествено, изпадам в тих ужас, грабвам детето, и виждам, че това по земята, са останките на огромно шише с плодов имуностимулатор, което той най-вероятно е взел и изпуснал. Почвам да се чудя какво да направя, в тоя момент идва момиче в престилка и казва "ОФФФФФФФ КВО Е ТВА??? СЯ И ЧИСТАЧКА ЛИ ТРЯЯ ДА БЪДА!!"" и почва да пуфти по начин, който иде да каже на околните, че тя НЕ Е ЧИСТАЧКА В ТОЯ ЖИВОТ и е добре всички TO FUCKIN KNOW IT!! Аз, разбира се, ѝ казвам - "Ако искате аз ще го изчистя, пък вие гледайте детето?", на което НАИСТИНА БЯХ ГОТОВА, но предложението ми се приема с отвратен поглед и думите - МА ТОВА Е НЯКАКВА СТРАШНА МИЗЕРИЯ!!! (ми мизерия е - боровинкова гняс в бутилка, кво да е). ТО КАТО ВЛИЗАТ ТУКА С ДЕЦА...

Аз, разбира се, почвам да се сдухвам ужасно, да се въртя като шугава, и да се чудя с какво да помогна - но никой не ме насочва в това ми желание. Всички мълчат и ме гледат с укор и обвинение, и въобще ВИНАТА започва да изпълва аптеката със същата скорост, с която я изпълва и ликьорът на пода. Гушнала съм детето, цялата съм във вишневи петна, чувствам се безкрайно тъпа и зле, и си викам - поне да платя счупеното, в двоен ли, троен ли размер, а под напора на десетките укоризнени погледи, идиотската ми глава ражда и хайку ("чавдарчето е примерно дете, то плаща счупено шише").

И така, в тая ледена атмосфера на префърцунени принцеси, които НЕ СА ЧИСТАЧКИ!!, клиенти, които мълчат и гледат обвинително и аптекари, които правят същото, Слава богу, се появи една жена, може би някакъв управител, която с крива усмивка, след като се извиних 44 пъти, успя да каже "случва се", след което обясни на двегодишното дете, ЧЕ В АПТЕКИТЕ НЕ СЕ ТИЧА И ТРЯБВА ДА СЕ ХОДИ СПОКОЙНО, с което аз генерално съм съгласна, но просто истината е, че той не тичаше, а съвършено спокойно просто взе бутилката от първия рафт и я е изпусна. Но това няма никакво значение.

Извиних се още 44 пъти, докато момичето, което НЕ Е ЧИСТАЧКА!!, с очевидно отвращение бършеше пода, и се изнизах, подвила опашка, без да купя нищо от това, което исках. След това се изнервих, разстроих и затова искам да кажа няколко неща.

1. Това е аптека, в която ходя сравнително често в последните 2 години.

2. Достъпът до нея е доста затруднен посредством не едно, а ДВЕ стъпала, така че никога, никога, НИКОГА да не можеш да се качиш лесно с количка и да влезеш вътре, и да купиш шибано пюре, кърпички или аспирин. Това никога не ме е отказвало обаче - вдигала съм количката на ръце на влизане, след това на излизане, и гък не съм казвала.

3. Три часа по-рано бях изхарчила над 40 лева в същата аптека, а ако не беше станал тоя инцидент, сигурно щях да изхарча още толкова.

4. Бутилки с лепкави, боровинкови течности НЕ Е МНОГО УМНО да бъдат поставяни най-отпред, на най-ниските рафтове, та който мине, хубавичко да ги обърше с крачол и да ги счупи.

5. Бутилката можеше да е счупена от мен, от човек със счупена ръка, от човек в инвалидна количка. Не, пардон - човека в инвалидната количка или в каквато и да е количка в тая аптека няма как да влезе.

6. Ако детето се беше и нарязало на стъкла, дали щеше да се пуфти, да се обяснява на висок глас кой е чистачка и кой - не, и въобще - щеше ли да витае същият гигантски укор във въздуха, който идва да каже, че деца нямат работа вътре, защото това е аптека САМО за дългокраки, елегантни газели, влезли да си купят гел за отслабване и хапче против мигрена?

7. Ако един - САМО ЕДИН - човек беше ми казал - АМА НЕ СЕ ШАШКАЙТЕ, ДЕ, СЛУЧВА СЕ, ЕЙ СЕГА ЩЕ ГО ИЗБЪРШЕМ, ВИЕ ИДЕТЕ ДА СИ КУПИТЕ КАКВОТО ВИ ТРЯБВА!, сега нямаше да пиша всичко това, а щях пиша, че в тая аптека има ЕДИН ЧОВЕК, който е дошъл и ме е спасил от обществената гилотина. Няма такъв човек.

8.Нивото на отношението към клиенти на много места копае дъното. Целта не е просто да ми вземете парите, които аз така или иначе доброволно ви давам. Малко човешко отношение в подобен момент би свършило чудеса, но това е невъзможно и аз го знам.

9. Ако в аптеката не е приемливо да влизат деца, сложете стикер отвън - забранено за деца. За количките стикер няма нужда, те стълбите са достатъчно красноречиви.

10. В това общество има деца. Щете, не щете - има. Напук даже, ама има. Бебетата реват, малките ходят тромаво и бутат разни неща. Те са част от същото това високо общество от възрастни, в което всички са перфектни и никой никога нищо не бута, камо ли бутилки с имуностимулатори. Децата се учат да говорят, да общуват, пипат разни неща и така се развиват.

Майките не искаме да създаваме проблеми никъде - повярвайте ми.

Аз, като майка на дете, което е по-енергично и любопитно, и физически активно, МНОГО се старая ТО да не ви създава проблеми . В заведения, в аптеки, в магазини, навсякъде. Но невинаги успявам. Невинаги мога, искам или имам сили да удържам естествения му порив да пипне или види нещо. Мисля че е крайно време да свикнем с факта, че около нас ИМА ДЕЦА. И Слава богу, щото не ми се мисли кво щеше да е, ако по същата тая Витошка важно се разхождаше един обществен от кутюр, съставен от възрастни хора, мляскащи дюнери, плюещи по земята и хвърлящи си отпадъците в цветята. Щото, нали сме наясно всички, че не сме най-големите граждани на света.

Та, моля ви, днес, на 1 юни, Международният ден на детето, помислете си по въпроса, че около нас има деца, които довечера може да влязат в аптеката ви с майките си, или бабите си, или дори сами, и да счупят едно шише сироп.

И това не е най-страшното, което може да ви се случи, повярвайте ми. Най-страшното, е ако няма деца, които да влязат и да счупят едно шише сироп.

Съжалявам много, че детето ми счупи шише с боровинков сок насред аптека и причини толкова неудобства на всички. Затова си и платих чинно, дори оставих и рестото. Взимам си бележка и за компенсация на неудобството повече там няма да влизам - и с дете, и без дете. Но отказвам да се чувствам МНОГО виновна - чувствам се малко виновна, и то единствено защото се свих като гъска и почнах да пелтеча, и да се чудя как да поправя всичко веднага. Затова се чувствам виновна и то пред детето си.

Та, честит 1 юни, деца. Не се шашкайте, ако бутнете шише сироп и всички започнат да пуфтят, и да ви гледат като че ли сте най-големите досадници, които са се намъкнали в къщата им и са им изяли супата. След 100-200 години и тоя манталитет ще изчезне. То, дето се вика - не остана.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross