Когато през 2008-2009 година светът потъна в ужасна финансова рецесия и икономиките не просто буксуваха, а връщаха километража назад със страхотна скорост, се появи една реклама, която ни напомняше, че на китайски йероглифът за "криза" и "възможност" е един и същ. Сега, ние специалисти по китайски не сме и йероглифи много-много не пишем, но е факт, че животът винаги ти показва светлината в дъното на тунела като възможност за измъкване от него.
Настоящата глобална криза отново ни дава възможност. И този път тя влиза рязко, хлопва вратата след себе си, тропа по масата и ни заявява ултимативно, че сега е времето да си спомним какво беше да бъдем човеци, в случай че напоследък не сме имали много време да сме такива. А най-хубавото на човека е, че може да състрадава, да изпитва емпатия и да се държи... как беше думата... човешки. И ако в 21:00 всяка вечер се опитваме да излизаме по прозорци и балкони, за да аплодираме лекарите – хората, които ежеминутно преглъщат страха и умората си, за да се грижат за всички нас, нека през останалото време от деня, дори без аплодисменти, да се стараем да уважаваме работата и на всички останали, които не могат да си останат вкъщи, защото това, което правят, е също толкова важно за нас. Продавачи, касиери, учители, доставчици, фармацевти. И истината е, че няма нужда от аплодисменти – достатъчно е да се държим човешки един с друг и след като този ужас приключи.
С тази молба публикуваме разказа на една дама фармацевт, която всеки ден застава на работното си място, за да ни помогне с лекарства, съвет или успокоение. Тя няма нужда да ѝ ръкопляскаме – едно "Добър ден" и "Благодаря" биха свършили чудесна работа.
Ден 6 от обявеното извънредно положение. Aз съм на работа всеки ден с часове повече, защото работя в аптека и не можем да смогнем. Всички работим извънредно, защото сам човек няма как да се справи. Хората се карат с нас: "Как така нямате маски и спирт?!", "Каква аптека сте?!", "Знаем, че си ги криете за вас, алчни хора сте ей..." Това го чуваме средно между 20 и 40 пъти на ден.
Днес най-накрая дойдоха ръкавици с вътрешна заповед да се дават до 20 броя на човек, за да има за повече хора. И се започна: "Вие за вас си ги криете, нали! Нас кучета ни яли..." Позволих си да попитам една жена на видима пенсионна възраст защо са ѝ толкова много ръкавици, след като може да стои вкъщи. Отговор: "Да си плевя градината!"
Истината е, че за екипите в аптеките няма осигурени безплатни защитни средства. Ако искаш да носиш маска или ръкавици, си ги купуваш сам. Стига да намериш от къде. Днес, след поредния скандал с шефа, ни бяха обещани по една маска за многократна употреба на служител и по един чифт ръкавици на ден. При 10-часов работен ден няма как да не смениш ръкавиците поне 4 пъти. И отново фармацевтите и целият екип ще си плащат, за да се защитят.
За аптеките също няма дезинфекциращи средства, затова всеки ден ние сами си купуваме белина, за да дезинфекцираме пода. Сега ще ми се смеете, но от два дни използваме една силна ракия (тъй като спирт няма) за дезинфекция на повърхности.
А най-гадното е, че няма признателност към фармацевтите, към продавачите в магазините, към касиерите в хипермаркетите. Никой не казва "Браво, хора, че сте на линия, че въртите, сучете, но успявате да намерите животоспасяващо лекарство за хронично болен." На нас не ни ръкопляскат. Нас не ни водят "първа линия". Ние сами трябва да си намерим и маски, и ръкавици. Изморена съм, не толкова от самата работа, а от пълното безхаберие.
