fbpx
Животът с деца

Нощта на щастливата майка

27 март 2019

Диляна Йорданова ни изпрати този текст, който е писала преди години, когато малкият ѝ син е бил на по-малко от година. В него тя описва една-единствена случайна нощ от времето на второто си майчинство. Имала е и по-добри, и по-лоши, но тази нощ просто я е накарала да се почувства щастлива по „някакъв извратен, лишен от логика, майчин начин“. Ето я - час по час:

Малко след 23:00 ч.
Бебето спи от час. Аз съм свършила каквото мога и е време да… не знам как да го кажа.

Изразите „Приготвям се за сън“ или „Лягам си да спя“ за мен отдавна звучат утопично. Обличайки нощницата си, осъзнавам, че бляновете ми да се наспя са напълно неосъществими, но това не ме спира да фантазирам. Знам, че върша нещо, лишено от смисъл (все пак ще прекарам повече време извън леглото), но след като всички други го правят, нека се преструвам, че съм като тях – нормална.

Ето, вече съм в леглото, с нощница. Гасим лампите.

23:32
Отстранявам ръката на мъжа ми от областта на междукрачието си и се опитвам с лакът да му нанеса лека до средна телесна повреда, за да ме разбере правилно. Явно успявам, защото той кротко се обръща на другата страна и след минута вече спи като… като… ами, като мъж.

00:07
Започва се. Рев. Може би съм била задрямала, защото на път към детската стая се спъвам в нещо и се удрям в рамката на вратата. Добре, че рамката е здрава. Взимам бебето на ръце и тръгвам да въртя кръгчета из стаята.

В просъница забравям правилото за смяна на посоките при въртене и скоро губя равновесие. Залитам и за да не очукам полузатворената бебешка фонтанела, се подпирам на ръба на гардероба с глава. И без това не я ползвам. Напоследък и за красота не ми служи. Направо мисля да я дам за рециклиране.

Ударът до някъде ме разсънва и започвам да се държа предпазливо, спазвайки всички правила за приспиване на ревящо бебе нощем. Начинанието ми е увенчано с успех. Детето спи в ръцете ми. Полагам отпуснатото му тяло в леглото.

Но какво става? Децата имат всякакви вродени сензори, но най-страшният е този за ЛЕГЛО! Леглото е нещо противоестествено. На ръце можеш да изкараш цяла РЕМ-фаза и да влезеш в дълбок сън, но активира ли ти се Легловия Сензор, Бог да помага на околните! Цялото ти същество трябва да се напъне и да реве, колкото сила има, че и малко отгоре. Тялото ти трябва да извършва ритмични спастични движения, по възможност придружени с бясно ритане на крака.

Я стига, опитна майка като мен не се плаши лесно. Прилагам техниката „rolling stones“ - търкалям бебето из кревата, докато изпадне в умопомрачение. Рядко върши работа, но днес е щастливата ми нощ. Детето спи, опашкулено някъде между чаршафите в кошарата. Аз си лягам.

01:06
Детето почва да реве. Ставам. Нося на ръце. Люлея. Клатя. Подскачам. Проветрявам. Разхождам се из стаята. Детето изглежда заспало. Оставям го, лягам си и поглеждам часовника – 01:54. Мооооля?! Пропуснала съм почти един час от безценната ми, изпълнена с надежди нощ?

Айнщайн е смятал, че времепространството може да търпи изкривявания. Нещо, свързано с космоса и черните дупки. Знам го, защото моя мъж има нахалството да гледа научнопопулярни филми в моментите, когато след безгрижен ден, отдаден на майчинство, аз се самоубеждавам, че наличието на пулс и спонтанно дишане ме прави жив човек. Негодник! Не, не мъжа ми - Айнщайн. Да беше свършил нещо полезно, като например да прекара известно време в стая с ревящо бебе. Да пообикаля пространството с бебето на ръце и да преживее истинско изкривяване на времето…

01:58
Детето реве. Добре, това вече е удар под кръста. Отделих почти час за приспиване, а в замяна получавам 4 минути (които отделих на Айнщайн). Самоконтролът, който е единствената гордост в иначе проклетия ми характер, вече е на привършване. Грабвам тубата с лидокаинов крем за венци и изливам половината в примамливо отворената, ревяща бебешка уста. Размазвам по венците с бесни движения…

Сещам се за д-р Хаус. Простак! Гълта лидокаин във всяка серия, без да се замисли за майка си. Ти знаеш ли, докторче, какво ще кажат другите майки на твоята майка, ако се докопат до тази информация? Ще я разнищят! Най-подкрепящите им думи биха звучали като: „Как може да даваш на детето си такива отрови?“ и „Оооо, аз НИКОГА не бих дала това на моето бебче!“.

Облизвам от ръцете си остатъка от лидокаинов крем и бебешки лиги и подсушавам пръсти в косата си.

Бебето още реве. Нося бебе, гушкам бебе, люлея бебе, тръскам бебе… Лягам в 02:16. Справих се чудесно.

02:46
Бебето… точно така, реве. Правя се на умряла, но всъщност май по-скоро не се правя. Мъжът ми хърка до мен. В полусъзнание усещам как неговото хъркане нежно акомпанира на дрането в другата стая. Мъжете са чудно нещо. Една мутация на хромозомна двойка и резултатът е завиден непукизъм. Завиждам. И изобщо не е благородно.

Ставам, отивам, нося на ръце, но това вече не помага. Люлея, тръскам, предлагам вода - не става. Големият ми син грухти и се мята на съседното легло, бълнува от малък. Споменах ли, че мъжете са изумително нещо? Само на 7 години, а вече притежава основните качества на истинския мъж и най-вече липсата на съпричастност към ревящи бебета.

Представям си Международен Център за Изучаване на Мъжката Изумителност. Трябва да има някаква тайна, някакво вещество, което да изолират от мъжете, да направят ваксина срещу чувствителност и да я инжектират на майките с интересни деца. Нека започнат от мен!

Я, детето май е заспало. Оставям го в леглото, следва моментален рев. „Rolling stones“ не действа. Гушене, носене, преобличане, проветряване. Не. Правя мляко, давам мляко. Не.

3:15
Предавам се, хвърлям бебето на съпружеското легло, в което млякото е по-приятно за пиене. Подлагам дланта си, която явно действа приспивно на хора, забили ноктите си дълбоко в меката й част. Утре пак ще имам рани и ще ме боли, докато мия чиниите. И все пак тишината е прекрасна…

Ужасно съм уморена, но отделям част от времето си за проклинане на всички онези майки, които реагират с усмивка на оплакванията ми, че не съм спала отново. И сладко ми споделят „Аз научих моя да заспива сам и да спи по 9 часа“ или „Така е, защото детето усеща твоето негативно мислене и нервност“. При такива изказвания въображението ми се изпълва с картини, които, ако преминат в реално действие, ще ми осигурят няколко доживотни наспивания без право на замяна при строг режим.

Или пък другите жени, които казват, че трябва да съм благодарна, защото това е най-големия дар в живота на една жена. Трябва да знаете - само човек, който се е наспал може да бъде толкова жесток.

Стига! Време е за позитивно мислене. В моя случай това означава да мисля за другите, неколцина майки, които ми казват „Ти си добре, да знаеш моето дете какво е….“ Усмихвам се в просъница. Обичам ги тези жени! Отчаяни. Оплакващи се. Такива като мен, които просто не могат да разберат колко е лесно да гледаш дете.

Заспала съм! Знаех си, че понякога спя, просто нямам спомен за това на сутринта.

Следва още едно събуждане в неизвестен час и събития, които ми се губят, но след тях се потапям отново в сън. Това е раят! Сексът ряпа да яде! Изобщо, защо ли съм го практикувала навремето? Резултатът е изпълнен с множество странични действия, повечето от които водят до БЕЗСЪНИЕ.

06:20
“Готово, мамо, наспах се, беше чудна нощ, сега ще си играем ли?”
Ако имах пистолет, щях да се застрелям. Без да се замисля. Даже поглеждам с надежда към нощното си шкафче. Ами, няма пистолет. Ще се живее.

Следват ритници, викове, скубане, бутане и реалността се превръща в смесица от филм на Дейвид Линч и картина на Салвадор Дали. Надявам се някой да ме е отвлякъл и мислейки ме за умряла, да ме захвърли в някоя канавка. Там на спокойствие ще си отспя.

08:32
Нещо става. Надигам глава от възглавницата, слагам очилата на носа си, а после - с огромно усилие и трепет в душата - отварям очи. Съпругът ми вече е тръгнал за работа. Срещу мен седи бележка „ОБИЧАМ МАМА“, а до нея на един стол (охоо, ново постижение от развитието на грубата моторика!) се е изправило „бебето“, докопало е дистанционното на климатика и натиска копчетата с настървението на човек, който се опитва да навакса една година за една минута.
Машината на стената очевидно си взема сбогом с този свят, издавайки отчаяни ритмични писъци и известява предстоящата си гибел.

Нещо става. Надигам глава от възглавницата, слагам очилата на носа си, а после - с огромно усилие и трепет в душата - отварям очи. Съпругът ми вече е тръгнал за работа. Срещу мен седи бележка „ОБИЧАМ МАМА“, а до нея на един стол (охоо, ново постижение от развитието на грубата моторика!) се е изправило „бебето“, докопало е дистанционното на климатика и натиска копчетата с настървението на човек, който се опитва да навакса една година за една минута.
Машината на стената очевидно си взема сбогом с този свят, издавайки отчаяни ритмични писъци и известява предстоящата си гибел.

Нощта се е оттеглила много отдавна, просто аз го разбирам последна.


Още:

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross