Днес отново на гости ни е Аделина Банакиева, която вече добре познаваме от текстовете Как от скука се сдобих с петима сина!, Как се изхранват четири момчета, Нищо, другия път ще е момиче! и Мораториумът върху лекарствата и хората.
Днес тя споделя с нас личната си история за близката си среща с дислексията и дава няколко съвета, които да помогнат на родителите при разпознаване на състоянието. Защото понякога не е съвсем очевидно, че този проблем е налице и детето може с години тихо да страда. Вижте историята ѝ и ако желаете, споделете своята на maikomilabg@gmail.com.
---------
Имам петима сина – повече или по-малко проблемни – четирима от тях вече големи и самостоятелни. Като се роди петият, си мислех, че ВСИЧКО знам! Недосегаема съм за изненадващи драми и провали, през всичко съм минала и акъл мога щедро да раздавам. ДА, АМА НЕ!
Знаех, че още след раждането му трябва да употребя всички сили, връзки и средства за добра детска градина и последващо училище. Докато другите се вълнуваха от първо зъбче, аз дерзаех за елитна детска градина.
Записах го и в „селската“ месна детска ясла, където на третия ден един от братята му отиде на обяд да го вземе. Бяха червени и двамата, а големия бесен ми заяви: „Ти в колко часа водиш детето на тоз тормоз, щото 7 минути след теб аз ще го взимам. Ако още веднъж видя брат си на пода да си бие главата в земята, ще плащате за бая адвокати“.
Така кариерата на малкия с ясли приключи!
В ЕЛИТНАТА детската градина наричаха детето „Рицарят на печалния образ“. До втори клас той плачеше всекидневно!
Стараеше се, учеше, но плачеше всеки божи ден. После някак осъзна, че това зло е неизбежно и не че се кефи, но поне не реве. Развиваше се прилично. Е, с народните танци и песни не се получаваха ХИЧ нещата, но поне е грамотен. Обаче почнаха главоболията му. Системни и всекидневни. Минахме през всичко от очен лекар до томография – нищо!
Просто 3 години пие хапчета.
Сега синът ми е в шести клас в същото елитно училище. На една родителска среща учителката по български ме повика и сподели, че е и логопед и смята, че трябва да заведа сина си на психолог, тъй като смята, че е възможно да има дислексия.
Йоан (така се казва момчето ми) се занимава с програмиране, изкарва даже и пари, играейки компютърни игри, успехът му е над 5,50. К'ВА ДИСЛЕКСИЯ, БЕ???
Една психоложка препоръчана отсече „ДА! Има дислексия“. Втори специалист – и той!
Училищните психолози ми препоръчаха някакъв институт и професорка, за която чакахме 2 месеца за прием на място, до което се достига през вход на бирария... пак това!
Оказа се, че главоболието е от напрежение и вдигане на кръвно, за да компенсира сам състоянието си. Защото ОПИТНАТА майка и ЕЛИТНИТЕ учители не са се усетили, че той въобще не вижда като другите, че толкова се старае да не изостава, че вдига кръвно.
Че реве, като го водим на градина, защото се мъчи. Изтезавах го и с тенис, водна топка, футбол. Братята му се подиграваха, че е „кьопчо“. Аз късах лист след лист от грозно написани домашни, крещях и наказвах да пише през ваканциите.
Всъщност, до около 8 – 9-годишна възраст дислексията се овладява, ако се диагностицира навреме и АКО намерите добър психолог! Иначе – безплатно се прави тест в районното ДКЦ, където има що-годе утвърдени тестове.
Това, за което трябва да следите (освен за много тежките случаи, когато детето въобще не успява да се научи да чете и да пише), е:
- липса на синхрон в движенията (при спорт с топка се вижда ясно, защото за тях топката не е точно там, където вие я виждате)
- обикновено трудно тактуват на музика
- трудно позиционират рисунка в центъра на листа
- изразено несръчни
- бъркат букви и цифри и може от един ред да идат на 2 по-долу
Всъщност има много информация в интернет и ви съветвам, ако нещо не се получава ХИЧ с ученето, прочетете и тествайте, НЕ Е СРАМНО!
Даже и да върви училището, пак прочетете, защото нашият случай е такъв.
Срамно е, че аз не се усетих навреме, срамно е, че начални учители и 4 броя училищни психолози в елитно столично училище не са ми сигнализирали, че може и нещо да не е ок.
И въобще, добре е да сме прекалено загрижени, нищо, че ще досаждаме на околните – по-добре така, отколкото в шести клас с високо кръвно, за да ми угоди и да не се карам. Защото аз съм толкова „опитна“, че нон-стоп него упреквах, никога учителите.
