fbpx
И аз съм човек

Не съм истеричка!!!

6 март 2017

 

Десислава Сивилова е в Майко Мила! Със своя разказ за една необяснима метаморфоза – без подозира, тя се е превърнала от един спокоен човек в нещо, което препуска като добитък и крещи денонощно. Да, между двете състояния са се появили и малко деца, та сигурно заради тях се е получила тази повреда, защото това не е първият разказ по тази тема - съвсем наскоро четохме текста Сутриин, детски чистааа… веднага си обуй чорапите!!! Ние всички много се надяваме някой ден да измислят успешен начин за ремонтиране на изнервени майки, а дотогава явно само ще крещим и след всеки кряъсък ще поясняваме, че не сме истерички!

********************

С въздишка си спомням онези блажени времена, когато се кикотех безгрижно, джитках по планините през уикенда и висях до два през нощта пред компютъра, просто защото на другата сутрин можех да си отспя…  С половинката живот си живеехме - то не бяха екскурзии, то не бяха чужбини, то не бяха бънджи скокове…

Споменах ли безгрижния кикот?

Е, “онези” времена са безвъзвратно отминали. Простих се с онова мое жизнерадостно, позитивно, емоционално необременено аз преди цифром и словом 5 (пет) години… когато се подлъгах да забременея и впоследствие да родя Наследник #1, а две години по-късно, в пристъп на умопомрачение, и Наследник #2, тоя път от женски пол.

И така, от общо взето спокоен, макар и доста емоционален човек, любител на тръпката, чистия въздух и нощна Прага… рязко се преобразих в кълбо от нерви, което си мечтае за три часа непрекъснат сън и получава тикове, само като чуе канския писък “Мамооо!”

Гореспоменатото създание е със съмнителен произход, още по-съмнителни хигиенни навици и особено съмнително психично здраве. С други думи, редовно не знае на кой свят се намира, не помни кога за последно си е мило косата и всекидневно бива забелязвано на обществени места да крещи до посиняване, да раздава шамари и безцеремонно да се врътва и да зарязва инатливите наследници да се тръшкат насред тротоара, площадката, калната локва или където там ги е споходило вдъхновението да се пльоснат.

Къде ли се затри усмивката ми? Може би се е скатала след поредната безсънна нощ, когато след час и половина четене на приказки, пеене на песнички, пиене на вода през две минути и половина и разиграване на батални сцени между завивките, аз съм напът да припадна от изтощение, а отсреща ме гледат два чифта ококорени очи?

А може би се е замотала на някое кръстовище, докато аз препускам като подивяло добиче след четири броя търчащи крака с бойния вик “Стооой! Там минават КОЛИ!”

Или пък се е покрила в някой магазин, докато аз се мъча да усмиря развихрилото се торнадо, когато на наследник (с произволен номер) е било отказано шоколадово яйце, солети, кроасан, гевречета, бисквити, сокче, “Барни” или каквото друго лакомство са докопали алчните му ръчища, а аз съм имала неблагоразумието да изтръгна и върна на рафта… пред начумерените погледи на останалите пазаруващи, които в тоя момент безспорно си викат: “Ама че майка… Какво пък ще ѝ стане да купи на бедното дете H,Y или Z? Аман от възпитатели…”

Вкъщи твърде често съм заварвана от таткото да извисявам глас, да раздавам правосъдие и после безутешно да рева барабар с децата, когато предните две, по обясними причини, не са дали желания резултат. Което води до тъжен поглед, още по-тъжно поклащане на главата и думите “Трябва да се прегледаш.” Казани без капка ирония.

Детето в мен вече е на път също да се тръшне и да се разпищи “Е, не е честно пък! ТЕ започнаха, не аз!”, обаче аз му изшътквам да си затваря устата, стига ме е излагало вече, пък то ми се плези, и изобщо... голям купон е в главата ми. “Пиксар” ряпа да ядат, или по-добре странно миришещи, но био бебешки пюрета, и манджа от оня ден, попрестояла на слънце, ама на кой му пука – тогава може и да разберат какво ми е…

А ако случайно се поосвестя за мъничко от тоя нон-стоп амок, отрезвително си викам: да му се не види, ами сега? Как чудодейно да се сдобия с нерви от стомана и волско търпение? Няма ли да пускат вече в някой сайт? Или поне да се намери някоя добра душа да спретнем една трампа – предлагам магарешки инат и кравешки поглед, почти нови, в перфектно състояние…

Ама не, пазарът е преситен. Тъй че какво ми остава? Освен да стискам зъби и да чакам малките чудовища най-сетне да пораснат и да се превърнат в разумни същества, с които можеш да се разбереш, ако не с две думи, то поне с някакъв определен брой…

Макар че, пак ще си позволя да цитирам таткото, ако се съди по майка им, това май никога няма да се случи.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross