В последния текст, който публикувахме в Майко Мила! по темата с домашното насилие, се опитахме да обясним на незапознатите с темата защо жените продължават да стоят с партньора-насилник, особено когато имат деца.
Най-честото оправдание, което чуваме, е "ЗАРАДИ ДЕЦАТА" (вижте “Заради децата” – най-честото оправдание на жените, които търпят насилие и унижение).
Това, разбира се, е абсолютно неразбираемо за хората, които не са били в такава връзка или поне не са били свидетели на такава отблизо - та кой би приел да живее в една къща с насилник, само и само да не нанесе психически травми на детето от една евентуална раздяла, и вместо това да обрече и ТЯХ на ужасен живот, изпълнен с грозни сцени, побоища и унижение?
Да, но колкото и парадоксално да звучи, "заради децата" продължава да е водещият мотив за жертвите на домашно насилие, с който те оправдават оставането си в тази болна връзка. Много често жените избират да вярват в него, защото:
1. Насилникът е смазал самоувереността им (и е ограничил социалните им контакти, направил ги е зависими, включително и финансово) и те наистина не вярват, че ще се справят сами.
2. Нямат подкрепа от роднини, близки, приятели, институции. Обикновено насилниците са хора, които поддържат чудесен имидж в обкръжението си - те са забавни, хората ги харесват и никой не може да повярва, че този човек вкъщи удря и унижава жена си.
Днес публикуваме разказ от първо лице, който илюстрира точно този парадокс - решението да останеш "заради децата". Авторката (помолила ни да остане анонимна) е жена, израснала (със сестра си) в семейство с тежко домашно насилие, и с майка, която така и не си е тръгнала. С този текст тя иска да даде кураж на жени, които в момента са в такава ситуация и да им каже - не стойте заради децата! Махнете се заради тях.
***************************************
Споделяла съм само на четирима души на този свят за моето „детство“, но в такива подробности - само на един. Въпреки че съм щастливо омъжена жена с прекрасно дете, кошмарите ме преследват където и да отида.
Понякога думите ме стискат за гърлото и искат да излязат. Може би трябва да излязат, за да си отидат и кошмарите заедно с тях.
И понеже мълчанието ни е най-големият враг, днес реших да споделя, провокирана от една история, много близка до моята, която прочетох в Майко Мила! (текстът е Да израснеш в семейство с домашно насилие – история от първо лице)
Не съм била желано бебе, защото мама не е обичала татко, тъй като той я биеше.
Клише.
Имам си по-голяма сестра. Имаме голяма разлика, защото мама е правила много аборти преди да ме остави мен - просто не е искала още едно дете да живее така.
Избрала е да остави мен, без да ме познава. За добро или лошо - аз се родих. Нямам почти никакви спомени от първите ми 9-10 години. Седят заключени някъде дълбоко, и вероятно така е най-добре. Приятели споделят истории от детската градина, от училище. Първи клас. Имам проблясъци оттук и оттам.
Един от спомените ми е как се криех под масата в кухнята, докато той я удряше. Този път беше, защото аз се родих руса, а той е с черна коса. Значи мама трябва да му е изневерила и я наказва. Вината е моя.
Пропълзявам до спалнята при кака. Тя се е сгушила до бюрото и ми казва:
„Иди да те види, като те види и спира, защото си още малка и му е гузно“.
Отивам. А какво ще правя като порасна?
Вдигам шум, за да му привлека вниманието, за да не трябва да гледам още много. Спира. Извинява се на мен и на мама. Никой не спи тази нощ. Друго не помня.
Бегли спомени как карам колело с приятели.
Кака замина да учи в университет, останах сама с мама и него.
Днес я удря, защото го гледала с безразличие в погледа.
Вечерта ѝ се молех да го напусне. Ходих да търся адвокати сама. Намерих и заведох мама, но ѝ обясниха, че ще отнеме години и той вероятно само ще се ядоса още повече.
Така и стана. Спряхме делото след 3 години, защото той обеща, че ако го прекъснем, вече няма да я удря.
Спим заедно с мама в една стая. Чуваме входната врата, той влиза. Пиян, ядосан. Псува. Обижда. Ходи из коридора и реди ужасяващи думи и закани. Заканите бяха много страшни.
Някои вечери влизаше в стаята и я извличаше от леглото, други - не. Всяка нощ се молех със свито сърце, притаен дъх и стегнато гърло да не влезе. Молех се да катастрофира с колата. Почти всяка вечер кара пиян...
Но него някой го пази, така и не се случи.
Започна да раздава правосъдие в кухнята, като заключваше вратата, за да не се намеся. Заключваше и входната врата и взимаше ключа, за да не успеем да се измъкнем случайно. Спях с телефона под възглавницата.
Веднъж извиках полиция. Влязоха точно когато той я влачеше за кичур коса по пода.
Скараха му се, заплашиха го и му казаха, че аз съм се обадила. И си тръгнаха.
После спря за малко.
Веднъж се прибрах от училище и ги чувах през вратата, седях така половин час, търсих съседи, исках някой да се обади на полицията. Никой не си беше вкъщи.
Често канех приятели от училище да спят вкъщи, защото когато имаше други хора, не смееше да прави нищо и беше добър. Никога не им споделих. Не можех. А трябваше.
Веднъж беше много страшно и виках лекар. Дойде лекарка, тя не можа да повярва, че татко е „такъв“.
Вече и аз бях голяма, приеха ме в университет. Беше ме страх да ида и да я оставя сама.
Говорих с него. Заплаших го. И кака дойде. Уплаши се и май спря. Или поне така мисля. Звънях често да я проверявам, след това ѝ купих компютър и камера, за да я виждам на Скайпа и да съм сигурна, че няма нови синини и липсващи кичури коса.
Тя още е там, но изглежда вече по-спокойна, съсипана и не много щастлива.
Трябва да го гледам в очите на всеки празник. Червата ми се обръщат при мисълта, че трябва да му се усмихвам. Целува ме по бузата за "чао". Притрепервам.
Радвам се, че аз и кака сме момичета, защото ако бяхме момчета, може би и ние някои ден щяхме така да се държим, защото така щеше да е „нормално“ за нас.
Аз и сестра ми пребродихме света, за да открием мъже, които са пълна противоположност на баща ни. Щастливи сме и двете. Аз сънувам кошмари, понякога без причина плача. Но сме добре.
Толкова години съм се молила мама да го напусне. А тя седяла заради нас. Сега ни няма, тя защо още е там?
Ако някоя жена прочете това и е в подобна ситуация - моля ви, от дъното на душата си – не стойте с него заради децата. Махнете се заради тях.
P.S. Като дете, израснало в дом с насилие, съм прекарала много часове, търсейки отговора на въпроса „Защо?“. Търсих в книгите, учебниците, песните, филмите, хората. Хубавото, което излезе от цялата тази работа, е, че развих една дарба да разпознавам както насилниците, така и страдащите жени и момичета. И мисля че разбирам и двете страни по-добре.
Установих, че психопрофилите на насилниците имат допирни точки. Много от тях споделят характерни маниери и привички. Повтаряема тенденция е насилникът да страда от различни комплекси, мания за надмощие, несигурност и преди всичко - желание да поддържа своя собствен имидж.
Повечето насилници са приемани като „добри“ хора в обществото и рядко някой подозира за истинските им лица. Тези индивиди държат истинското си поведение в тайна и в това се крие и тяхната власт над жертвата.
Затова и едно от първите неща, което предприема един насилник, е да отдели своята приятелка или съпруга от нейното семейство (ако има такова), приятели и среда. Когато човек е изолиран и се чувства сам, е по-вероятно да не сподели какво се случва с него и да не може да намери подкрепа. Така насилникът запазва своето надмощие и нещата започват да ескалират.
Не е случайно, че това ескалиране на тормоза и отключване на епизодите на насилие започва, когато жената забременее или роди дете (вижте Бебето беше в ръцете ми, когато той ме удари!, бел. ред). Тогава жената става по-зависима и по-уязвима, което я отдалечава от шанса за избягване от ситуацията.
Отстрани всеки много лесно коментира – просто си тръгни, не може да те спре. Като иде на работа, си стегни куфара и си тръгни.
Но отстрани винаги е много лесно. Освен че е нужно самата жертва да осъзнае проблема, да разбере, че тя не е виновна, че тя не е тази, която трябва да се срамува, че трябва да събере куража да потърси помощ – тя трябва да има план.
Да има финанси и място, където да може да отиде.
Темата е безконечна и може да се пише с години, но това, което искам да кажа на всички жени е, че всъщност те притежават силата да отнемат властта на насилника. При това съвсем лесно. Един насилник, този същият, който поддържа определен имидж извън дома, този който разчита на вашето мълчание и изолираност – той би станал слабият, когато вие дадете гласност на проблема.
И не само като споделите на ваша приятелка или роднина. Споделете на всички. На приятелите му, на семейството му, на колегите му. Дайте гласност на проблема и не оставайте с него насаме от този момент нататък.
Вашето мълчание е най-големият ви враг. Разберете, че вие сте по-силни, отколкото си мислите. Ако стоите с мъжа си, въпреки че ви тормози (тоест, стоите заради децата) – моля ви, недейте - точно заради тях.
Ако сте с него, защото вярвате, че ще се промени и че ви обича – знайте, че такава любов ви трябва точно толкова, колкото ви трябва и да изпиете чаша с живак.
Не сте сами. Говорете.
************************************************
Официалната статистика сочи, че всяка четвърта жена у нас е жертва на домашно насилие. Много жени попадат в механизма на домашното насилие и с години (или никога) не могат да се откъснат от него, а заради това страдат и децата им. Защо това се случва се опитахме да обясним в текста „В оковите на травмата” или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват.
Ако сте жертва на домашно насилие и имате нужда да споделите с някого или ви трябва помощ, пишете ни – анонимно или с псевдоним, в случай, че искате да скриете името си.
Запишете си и телефона на Фондация “Анимус” – това е горещата денонощна линия, на която пострадали от домашно насилие могат да подават сигнали и да потърсят помощ
0800 1 8676
02 981 7686
Ако още сте на етапа, в който само подозирате, че сте жертва на домашно насилие, препоръчваме веднага да се сдобиете с книгата “ЖЕНИ ПОД ВЛИЯНИЕ” ОТ МАРИ-ФРАНС ИРИГОАЙЕН, и да я прочетете няколко пъти.
Авторката на “ЖЕНИ ПОД ВЛИЯНИЕ” е психиатър, психоаналитик, семеен психотерапевт и автор на няколко книги, засягащи проблемите на моралното и физическото насилие в обществото.
В тази книга тя много точно, конкретно и чрез преки примери показва как се заражда насилието вкъщи, в какво се изразява то (невинаги е физическо, може да бъде под формата на икономически и психически тормоз), и колко опасно може да бъде бездействието и страхът от страна на жертвата, както и неглижирането на проблема от страна на близките.
