Майките са постоянни жертви на всезнаещи и загрижени граждани и гражданки, които чувстват за необходимо да споделят своите алтруистични виждания за отглеждане на децата. Спомнете си епичната история “Това дете защо е без шапка?!?” или за даването на акъл от непознати, в която Елисавета Белобрадова ни научи как плавно да се пренасяме някъде другаде, когато непознат e готов да изхаби 7 калории, за да ни даде полезен съвет.
Разбрахме се да не се гневим на градските орисници, които се притесняват децата ни да не бъдат застигнати от най-страшната прокоба – “настиването”. Но не и с навлизането в личното пространство чрез пощипване в Не пипай бебето.
Сега Гергана Миланова продължава темата за това, че физическото докосване е нещо много лично и следва да бъде ограничено до близките хора. Някои от вас може би няма да се съгласят с твърдата ѝ позиция към „бузощипачките“. Но помислете – защо
обществените норми и правилата за личното пространство рязко спират да важат, когато наоколо има дете?
___________________
Ако редовно водите малко дете за ръка, поне веднъж сте се сблъсквали с това чудо: нечия друга ръка изниква от нищото, за да го щипне по сладките розови бузки. Действие, придружено с духовитата фраза: “Ще ти изпапам бузките/ръчичката/дупето.“
Цял живот (живота преди децата бегло го помня) се боря с тази невидима сила, която праща всевъзможни ръце да ми пипат децата по всевъзможни места. Не, не съм обсебена да пазя като орлица чадата си. Обаче съм страшно гнуслива. Представете си следната ситуация:
Къпеш детето, гонейки го из банята с душа. Потна си, колкото и мокра, от обяснения защо трябва да се ползва сапун и че не става за ядене. Най-сетне успяваш да докараш детето до що-годе приличен вид (на теб такъв засега не ти се полага) и се стягате за разходка. Вече навън, това ухаещо на ягоди и иланг-иланг ангелче блажено кротува цели 10 стотни в количката, а ти блажено успяваш да хвърлиш микрон внимание на кварталната лафка. И изведнъж някакви перлени остри нокти се насочват към прясно окъпаните детски крайници. „Ще ти изям краченцето, ей“.
Кой пропусна да постави канибализма в топ 10 на нещата, за които трябва да е подготвена една майка? Детето едва ли задълбава толкова по темата, то може и да остане благо и щастливо в количката. Когато обаче се разреве с всичка сила, ръката се опитва да го успокои: „Ау, не плачи, де, не плачи, че ей сега ще те взема с мен – мама няма да прибира такова ревящо дете вкъщи“.
Или: „Ау, ми ти пък си много чувствителен, няма да успееш в живота така“. Иначе е страшен прогрес да ходиш и щипеш без разрешение чужди крака и ръце.
След няколко такива ситуации се стегнах и на всеки опит някой да ми пипне някое от децата обяснявах кротко, че предпочитам да не ги пипат. И така започна поредицата "Той животът ще ви ги пипне":
„Еее, много пък сте специални! То едно време все разрешение сме искали да ги пипаме.“ Ами, дайте и аз да ви пипна изневиделица – подозирам, че ще отнеса някоя чанта и викане на охрана.
„Добре, де, добре. Няма да пипам децата. Никой да не ви ги пипне повече.“ Мерси, вас също.
„Ау, то голямо нещо! Той Живота ще ви научи.“ Кой е този? Никой от обкръжението ми не се казва така, може би ще го срещна в бъдеще. Вие къде се запознахте?
„Много пък сте важни! Цял живот деца пипам, вашето – не може…“ Да, така е. А вие къде точно ги пипате тия деца, щото това не звучи много законно?
Напоследък обяснявам, че ако аз пипна непознат човек с „Ау, какво сладко дупе, ще го изпапкам“, ще ме затворят някъде или поне ще ме набият. Ако за големите не е нормално, не е ок и за малките.
Да, знам, че много от възрастните не го правят с лошо. Но това не ме прави по-спокойно при вида на посягаща към децата ми ръка. Една усмивка стига, за да им покажете, че са ви симпатични.
