Най-хубавото на родителството (освен самите деца, разбира се) е фактът, че все някой някога е минал през това, през което минаваш и ти. Или поне през нещо подобно. На това разчита, дамата споделила ни следващите редове и помолила да остане анонимна. Тя търси съвет за проблем, който може би не е толкова съществен, но натоварва съществено цялото ѝ семейство.
Дъщеричката ѝ може да ходи, но отказва да го прави сама. А вече е стигнала възрастта, в която е редно да го прави. Ако сте имали подобна ситуация около вас, или ви хрумва към кого още може да се обърне това семейство за помощ и съвет, пишете ни.
Много се чудих дали да се обърна към вас за съдействие, но вече не виждам какво друго мога да направя, освен да се допитам до опита на други родители. Надявам все някой да се е сблъсквал с нашия, макар и за мнозина „незначителен“, проблем.
Дъщеря ни е на година и осем месеца и все още не иска да ходи сама. Може и го прави от месеци, при това много уверено – без кривене на крака или стъпване на пръсти. Но в момента, в който усети, че аз или баща ѝ я пускаме, изпада в ужас и се вкопчва още по-силно или сяда на земята.
Може да стои права с часове и да си играе, стига да усеща опора – на масата, дивана или нещо друго. Обикаля по тях, като се държи, но няма желание да се пусне. Направи го един ден през ноември, започна да минава по няколко метра и да идва до нас и още на следващия ден отказа да повтори.
Не е имала тежки или травмиращи падания, които да я уплашат... Но трябва да кажа, че не е и пълзяла като бебе. Нямаше никакво желание и започна рано-рано да обикаля с проходилка. И все пак я махнахме още около годинка. Оттогава е все за ръка, а впоследствие за един пръст – за увереност.
Дотук сме посетили невролог, ортопед, очен лекар. И според тях няма причина за притеснение. Но месеците си минават и нищо не се променя. Вече се чувстваме безсилни и тотално обезкуражени.
Дори няма да акцентирам на жестокото напрежението, което се трупа с всеки въпрос на близките или пък родителите по площадките – „ходи ли вече“, „пусна ли се“, „айде, де, кога ще правим прощъпалник“, или на факта, че деца, наполовина на нейния ръст и години, вече уверено изследват света, а тя е вкопчена в нас.
Всички тези очаквания и въпроси – все едно можем да го направим насила или вместо нея, ни карат да се чувстваме като тоталните провали. Аз все още съм по майчинство и след като това е основното ми занимание вече година и осем месеца, какво друго правя, че едно елементарно нещо да не мога да го науча това дете.
Колкото и да се опитваме да сме спокойни и балансирани в един момент пак се поддаваме на емоциите. Трудно е. Надявам се след години да гледаме с насмешка на това, но сега си е изпитание.
