За двойките с репродуктивни проблеми и безкрайните (и тежки) процедури по зачеване ин витро сме писали доста, но всеки разказ по темата е ценен. Затова днес в Майко Мила! публикуваме анонимния разказ (и апел!) на една млада жена и нейния съпруг, които се борят от три години да имат дете. Това е текст за въпросите, които те не искат вече да чуват, за пожеланията, съмненията и отношението на околните - в повечето случаи добронамерено, но болезнено.
************************************
Не, това не е сълзлив разказ с „хепи енд“, с описание на това колко сладко този „хепи енд“ спи в съседната стая. Ние все още чакаме своя „хепи енд“. Не искам да драматизирам – чакаме го от едва 3 години и, слава Богу, нашите проблеми не са неразрешими.
Но това не прави преживяването по-лесно. Та... този текст е за всички онези смели и търпеливи мъже и жени, които чакат своето „спящо в съседната стая“ чудо. За всички онези, които безброй пъти са ходили на бебешки партита на приятелки, а после са се прибирали в тихия си дом и са плакали на раменете на съпрузите си.
За вас, които сте избирали дрешки за чужди деца и само си представяте как биха изглеждали в тях вашите бебета.
За вас, които с умиление, страх и разбито сърце гледате коремите на всяка бременна, с която се разминете по улицата.
За вас, които не проумявате как е възможно някой да изостави или малтретира детето си.
За вас, които изгаряте от ярост когато чуете статистика за абортите.
За вас, които с все сили се опитвате да не завиждате, а истински да се радвате за вашите приятели, когато всъщност те изживяват мечтите ви...
Този текст е и за майките, които имат лесно заченати 13 деца; за жените, които въобще не си мислят за деца; за тези, които са преживели болката на чакането, за експертите, за всичко знаещите...
И аз съм чела много статии за това от какво имат нужда двойките с репродуктивни проблеми, но днес реших да съставя списък на нещата, от които ние НЯМАМЕ нужда.
Моля ви, замислете се и ако някога сте правили едно или повече от тези неща, ами... спрете.
Въпроси
За тези макар и не толкова много +/- 1095 дни съм чувала какви ли не въпроси. Знам, че хората, които ги задават, го правят със загриженост и добри чувства. Но това не променя факта, че тези въпроси са като порязване с хартия – не те убива, преживява се, но е особено болезнено, още повече когато е на едно и също място и често оставя белези за цял живот.
Старая се да отговарям учтиво и търпеливо, но е друг въпрос какво се случва вътре в мен след всяко „Хайде, де, вие кога? Какво чакате?“. Умолявам ви, проявете тактичност и не питайте. Не, ние не мразим децата. Не ни се „живее“. Не чакаме да забогатеем.
Просто за някои от нас зачеването е трудно, а понякога и невъзможно. Когато напълнеем, не искаме някой да слага ръка накоремите ни и да ни пита „Как СТЕ?“. Не всеки има нужда или желание да говори за тази интимна част от живота си, така че уважавайте това. Не всички страдаме публично.
Сравнение
Краят на света е различен за всеки. Нашите 3 години сигурно са нищо в сравнение с дългите години на чакане на други хора. Но сравнението не ни помага. Моята болка си е моя. Не я мерете с вашата. По-добре се опитайте да състрадавате – прегърнете, кажете „С теб/вас съм“ или просто замълчете, отколкото „Ооо, това нищо не е, да знаеш ние колко чакахме...“
„Насърчителни“ истории
Не знам защо хората си мислят, че истории за техни приятелки, братовчедки и съученички помагат. Ами не! Радвам се, че съседката ви без да иска е паднала върху съпруга си и заченала или че леля ви най-после е забременяла след 48 години и 13 хиляди лева, но това по никакъв начин не ме насърчава. Нямам нужда от чужди истории. Чуждата радост не намалява моята мъка.
Съвети
Ето някои от любимите ми: „То не става, защото много го мислите“, „Когато спрете да се тревожите за това, ще стане“, „Трябва да пиеш есенция от диви краставици, а мъжът ти – чай от опашка на тихоокеански дракон, много помагат“, „Ами да, хормоните ти не са добре“, „Знам за един много добър лекар в Тимбукту, трябва да отидете при него.“ „Прогестерона си изследвай!“
Покрай това преживяване аз и съпругът ми станахме наполовина гинеколози, ендокринолози, андролози и имунолози. Информирани сме, знаем какво да правим, имаме си лекари. Затова нямаме нужда от акъл.
А ако още някой ми каже „Не го мисли“, търпеливият полу-лекар в мен ще се наложи да лежи в затвор за убийство. Не знам за вас, но аз и съпругът ми от деца мечтаем да бъдем родители, така че моля ви – по-добре не казвайте нищо. Не можем да не го мислим! ТОЧКА.
Съжаление
Да, трудно ни е. Да, има дни когато губим надежда и ни се иска да зарежем всяко лечение. Яд ни е, че за повечето хора нещата се случват естествено, а за нас е измислен специален глагол – бебеправене. Но погледите на жалост, сякаш някой е умрял, също не помагат. Борим се. Доколкото можем. Не ни съжалявайте.
Съмнения
Особено неприятно е да споделиш на някого къде и при кого се лекуваш и да чуеш: „Там ли бе? Да знаеш колко лоши неща съм чувала/чела за този – колежката на чичото на бълдъза ми си загуби не само яйчниците и тръбите заради този доктор, но и далака, петата на левия крак и 87 мигли.“
Така или иначе намирането на добър специалист по репродуктивна медиците е трудно. Не ни карайте да се съмняваме в избора си. За нас е важно да имаме доверие в лекаря. Не рушете това доверие.
Пожелания
Като цяло не са лоши, но някак си е много дразнещо когато честитиш рожден ден, годишнина, бебе, имен ден, нова кола или Ханука, да ти пожелаят: „Айде, дано и вие скоро си имате бебе.“ Когато ви честитим нещо, просто благодарете и това е.
Скъпи хора, думите и действията ви имат много голяма сила. Дори и да сте добронамерени, помислете преди да кажете или направите нещо. Не ни питайте. Не ни сравнявайте. Не ни разказвайте истории. Не ни съветвайте. Не ни съжалявайте. Не ни карайте да се съмняваме. Не ни пожелавайте. Бъдете тактични. Състрадавайте без да ни поучавате. Не омаловажавайте болката ни.
Ако не умеете да съчувствате, просто ни оставете на мира. (Или ни дайте няколко хиляди лева... Знаете ли колко струва лечението на стерилитет в България?!)
