Вчера един журналист загина в нелеп инцидент, блъснат от кола, летяща със сто километра в час. Ужасно скъпа кола, оценявана на около 200 000 лева. Според непотвърдени данни, зад волана е седяло младо момче на 22 години, употребило наркотици.
Всички тези твърдения, разбира се, предстои да се докажат в съда, но на мен не ми излиза от главата мисълта за 22-годишното момче зад волана на толкова скъпа кола. И се замислих, че съм виждала не един и два подобни случая. Родители, които дават всичко на децата си.
И под всичко имам предвид всички материални блага, които могат да осигурят. Нова кола, апартамент със специални мебели, силиконов бюст за абитуриентския бал, рокля за 10 000 лева. Познавам хора, които си ипотекираха единственото жилище, за да платят сватбата на дъщеря си, защото там щяло да има „важен гост“.
Тази ужасна тенденция започва още от ранна възраст с хиляди играчки, хиляди дрехи, милиони забавления, всякаква храна, всякакви удоволствия. Всичко трябва да е достъпно за нашето безценно дете.
Влизала съм в стаи, в които кутиите с Лего стигат от пода до тавана, в стаи, където момиченцето има специален гардероб, по-голям от този на майка ѝ с наредени стотици розови рокли, корони, обувки.
И така, от малки децата губят представа за стойността на нещата. Дори „губят" не е точната дума, защото родителите им никога не им дават шанс да разберат какво усилие стои зад всяка вещ, която получават. И когато такива деца пораснат, очакваме от тях да се съобразяват със законите, с моралните устои на обществото, когато никой не ги е научил как и защо да го правят.
Много често съм се чудила за подбудите на родителите да дават всичко, което имат. Най-лесният отговор е, че нямат време да ги обичат, затова заместват присъствието си и грижата с предмети. Понякога е точно така, но често съм виждала отдадени родители, които правят същата грешка и тогава обяснението сякаш е друго.
Никой не те предупреждава, че като станеш родител, ще започнеш да чувстваш непрестанна вина за всичко, което представляваш пред детето си. „Дали го гледам достатъчно добре?“, „Дали има достатъчно неща?“, „Щастливо ли е?“, „Доволно ли е?“. Повечето родители се вторачват в децата си и от душите им излиза постоянно желание към децата да тече непресъхваща река от щастие.
Ние, като родители, на този етап на обществото, не можем да приемем, че децата ни могат да бъдат нещастни понякога, да изпитват мъка, да живеят в скука или просто да са разочаровани. Усилията да направиш детето постоянно щастливо, обаче, е лъжовно, защото няма вечно щастливи хора. Няма психика, която да може да понесе постоянните удари на щастието, милионите подаръци, екскурзии до Дисниленд и Дубай, снимките, видеата, рождените дни в скъпи ресторанти.
Душата на всеки човек, включително и на детето, има нужда от разочарования, тъга, предизвикателства, трудности и провали. И най-тежкият товар е да гледаме децата си да страдат, когато това е естествен процес, и да не правим нищо друго, освен да ги състрадаваме.
Прост пример за здравословна скръб е смъртта на домашен любимец. Ако детето ви е изгубило любимото си куче и плаче безутешно за него, вие получавате порив да изтичате до първия магазин за друго куче, защото не можете да понесете страданието на собственото си дете. Но тази скръб е здравословна, поучителна и изграждаща ценности.
Ако постоянно заместваме едни загуби с други придобивки, ако постоянно се опитваме да караме децата ни да изпитват екстаз, то е защото ни е страх да понесем мъката им или нямаме време и сме прекалено уморени за нея.
Самата аз правя постоянно отстъпки у дома, защото съм прекалено уморена. Угаждам, защото нямам време. Прощавам и се умилявам, когато детето се разплаче за някоя дребна случка, но не тъжи истински, а се опитва да ме манипулира.
Този механизъм на отстъпление вкарва родителя във все по-голяма трудност да застане твърдо срещу детето си.
Днес се замислих, ако имах достатъчно пари, каква кола би карало моето дете. Мога ли да се закълна с ръка на сърцето, че моето дете няма да е с чисто нова кола от най-висок клас, ако това не беше проблем за мен. Сега бих казала, че никога не бих купила такава кола на детето си, но може би само го мисля, защото не мога да си го позволя.
Децата ни се сблъскват постоянно с недостатъците ни, това е нормално. Някои родители работят прекалено много, други се развеждат, трети са разсеяни или тревожни, а някои дори агресивни. Има родители, които прекалено много обичат децата си и проектират върху тях всичките си несбъднати мечти. Но истината е, че няма механизъм по купуване на вещи, с който да покрием тези слабости.
Можем да се опитаме да променим себе си или да обясним на децата, че нещата стоят по начина, по който стоят, и те не са виновни за нашите недостатъци. Можем дори да се извиним, в това няма лошо. Но ако искаме да изградим личности от децата си, сме длъжни да ги снабдим с любов, предизвикателства, трудности, мъка и състрадание. Дори да се чувстваме виновни, безсилни или безкрайно уморени.
