В какво се превръщаме благодарение на децата си - това е един въпрос, който някои от нас си задават след тежки и безсънни нощи, в които детето е имало сто хиляди градуса температура, или в спокойни следобеди, в които сме успели да опънем крак и ТОЧНО ТОГАВА детето пада с леген вода върху котката, и настъпва адът! Текстът днес ни беше изпратен на пощата от майка, която желае да остане анонимна и ние ще уважим желанието ѝ, докато четем и се смеем!
******************************
Не, не става дума за огърлица от хартиени цветя и макарони, направена в час по трудово, или за аквариума, сглобен от подръчни рециклирани материали, който всъщност прилича на нищо подобно, направено от тоалетна хартия, клечки за зъби, кори за яйца и едни стари обици. Ако настане апокалипсис, само от проектите по домашен бит и техника (или както ние си го знаем – трудово) ще оцелеем поне месец, ще имаме достатъчно хартия, спагети, макарони, вълна, сушени плодове и ядки.
Не става дума и за „шапката за пръст“, която синът ми сглоби от лейкопласт и изрезки от вестник. Най-накрая този световен проблем със студения пръст бе решен от иновативния мозък на едно 6-годишно!
Става дума за това как децата ни променят, как правят от нас нещо друго. Децата ни правят щастливи. Карат ни да се гордеем. Докарват ни до състояния, в които искаме да се заключим от вътрешната страна на банята с опаковка шоколадови бисквити и да се спотайваме там поне 48 минути. Още от раждането си, децата ни променят и правят от нас:
Огромна възглавница
Съвсем буквално. Повечето жени качват 10-15 килограма по време на бременността, но има и такива, които удвояват теглото си и след раждането им остава толкова много провиснала кожа, че спокойно могат да я вдигнат като знаме и да обявят война на съседна държава. Освен чисто буквалната полза като мека възглавница, ние ставаме и емоционална такава. Виждаме лицата на децата си във всеки репортаж за гладуващи, изпосталели дечица по телевизията и преживяваме всичката тази болка, сгушени в собствената си нова същност на емоционална възглавница. Прилошава ни от страх и гняв, когато чуем думата „педофили“, стискаме гневно емоционалната възглавница. Допреди раждането може и да сме били здрави и корави бойни машини, които не се трогват от нищо, но сега сме чупливи и милозливи, и имаме нужда от вътрешно гушване и успокоение в новата ни същност на огромна мека възглавница, която поема целия поток емоции.
Майка ми
След раждането на децата, се хващам, че казвам неща като „Само гледай, без да пипаш!“, което е абсолютно същата фраза, която чувах всеки ден като дете! Дори още кънти в главата ми с интонацията и гласа на майка ми, като малка мушичка, която се блъска в ухото ми и потиска всяка любопитна протегната ръчичка към нещо ново пред детското ми лице. И все пак, ето ме мен днес, толкова години по-късно, да казвам същото на своите деца по същия повод, сигурно и със същата интонация!
Не мога да кажа, че да съм като майка ми е нещо лошо. Тя беше фантастична майка, просто забелязвам как децата ми ме превръщат в същото, което вероятно аз съм направила от нея.
Гаднярка
През по-голямата част от времето преди да забременея бях много мила и сладка женичка, дори и в моменти, когато е трябвало да съм по-твърда и неотстъпчива. Не знам как се получи, но майчинството успя да изкара от дълбините на характера ми някакъв инстинкт на мечка към малките ѝ. Особено ако някой се заяжда с децата ми - тогава е все едно, че се заяжда с мен лично. Това е нещо като постоянен ПМС, умножен по 10. Помня първият път, когато почти скочих на бой, за да защитя сина си, изненадах дори и себе си, изобщо не се опитах да проведа смислен разговор с ответната страна като възрастен и улегнал човек, направо скочих озъбена напред*...
По същия начин по-малко ми пука за грубостите на хората или за липсата на възпитание у тях. Или децата са ме направили по-търпелива, или по-апатична.
*възможно е и малко да поостарявам и да ставам изнервена педантична бабичка, която не търпи критика...
Благодарна
Бих похарчила и последния си лев за децата. Веднага променям графика си, за да съобразя програмата с техните събития и уговорки. Мога да прекарам цял ден в зоопарка с децата. Отказвам се от идеята да пия кафе с приятели и вместо това отивам с децата на разходка в парка (наистина!). Обичам ги повече от себе си и правя всичко това и още много, защото искам да растат щастливи и обичани. Дали те го оценяват? За Бога, не. Те са просто деца. И понеже и аз самата съм била дете някога, знам, че децата нямат никаква идея какво правят родителите им и понякога от какво се отказват в името на децата си, поне докато децата не пораснат, за да могат самите те да бъдат родители.
Затова, може би сега е един подходящ момент да благодаря на родителите си за всичко, което са правили за мен, а аз съм приемала за даденост! Знам, че някой ден вероятно и моето дете ще го разбере.
