Силвия Лечева е майка на 3-годишно дете, която за УЖАС на много хора около себе си има хоби. Ходи на танци! И то два пъти седмично. Текстът ѝ днес е провокиран от коментарите и въпросите, с които често се сблъсква и които се опитват да развалят удоволствието ѝ от това, че е намерила място, където се чувства щастлива.
На 31 години съм и имам прекрасно буйно, енергично и палаво дете на 3 и половина, което е целият ми живот. В началото беше адски трудно, поне за мен. Юнакът се появи в живота ни 4 кг и 15 г ( твърде голям за моите 50 кг), след около 40-часово раждане. След такова нещо човек разбира на колко много над това, на което предполагаме, че сме способни, издържаме. Бяхме атракция с него в болницата, но за това - някой друг път.
Беше лаком, труден за приспиване, кърменето беше ад, минахме през всички стандартни сценарии: носене, клатене, люлеене, колики, зъби, болести и прочие. С мъжа ми нямаме хора около нас, които да помагат в гледането и грижите. Той работеше и ми помагаше много нощем и с пазаруването, примерно, но общо взето отнасях негативите от неприятните ситуации и основната отговорност за детето беше моя.
Мисля, че анонимно минах и през доста тежка следродилна депресия, от която май се измъкнах само с помощта на мъжа ми и без специализирана помощ. Въобще минах през доста трудни моменти. В които, между другото, текстовете и статиите на "Майко мила!" ми даваха кураж и ме развеселяваха неимоверно.
Та, в първите три години просто осъзнах, че се отричаш от себе си като човек, буквално. Разбрах какво е да не се къпеш, да не се епилираш, да те боли, но да търпиш до степен, в която мислиш, че не можеш и си достигнал предела си, да си толкова болен, че да не можеш да мръднеш, но да трябва да станеш, защото просто няма кой да ти нахрани детето, да лежиш по болниците във всякакви условия (или по скоро липсата на такива), да не спиш, да не ядеш, но да оцелееш. И през всичкото това време да искаш... още от същото. Само той да е добре, да искаш да изтърпиш всичко, през което минава детето, и ти да си на негово място, всичките болести и болки да ти се случват на теб, не на него. И после да го видиш усмихнато, тичащо и подскачащо - най-голямата награда за един родител. И да си поемеш глътка въздух, като че ли за първи път.
Не исках да бъда толкова подробна, но именно след тези три години, аз осъзнах, че нещо трябва да се промени, че съм загубила своята индивидуалност, че детето расте, става все по-самостоятелно, има свой характер, а аз съм се вглъбила във всяка малка подробност и съм на път да стана обсебваща, и за себе си и за околните - абе, въобще да изкукам от липсата на собствен живот, нещо което да си е лично и само за мен.
Имах нужда от НЕЩО, което да ме пали, да ме вдъхновява, да ме разнообразява и изразява като човек и личност. Бях бохем по душа, бях по партита и купони всяка седмица преди, така да се каже, да се задомя. Винаги съм обичала музиката и танците, но никога не съм се занимавала, освен като дете, за кратко.
Мислела съм си през годините да почна някакви танци като хоби. Но нали знаете - времето, възможностите, задълженията, умората..., винаги си намираме оправдания. В крайна сметка реших, че съм наистина на прага на пълно изнервяне, побъркване и депресия. Реших да почна да посещавам уроци по бачата.
Мъжът ми ме подкрепи. Тогава нещо се пречупи и всичко се озари, отново бях страстна изпълнена с живот.
Една вечер, след танците, просто реших да постна клип от вечерния урок и написах следния пост:
Когато "грижовните" майки излязат от топлите си уютни дневни убежища, пълни с детски играчки и пране, пропълзят през тъмните дебри на нощта до Калиенте и се превърнат в Dancing Monsters....
Ето от какво беше продиктуван текстът на моя пост.
Танцуването ми дава нещо, което не мога да обясня с думи. Виждам себе си през танца, пали ме, зарежда ме, лекува ме и психически, и физически. Въобще, отразява ми се перфектно, само съжалявам че не почнах по-рано.
До тук добре, всички хора ме приемат много позитивно, създавам приятелства, забавляваме се и е страхотно. Сблъсках се обаче и с едно особено отношение, по-скоро еднакви реакции и уж невинни и елементарни фрази, на които в началото не обръщах внимание. Произлизаха от различни хора, за които беше очевидно, че не са се наговаряли преди това. Изведнъж обаче въпросите и коментарите започнаха да ме изнервят, защото се повтаряха.
Тук искам дебело да подчертая, че никого да обиждам и критикувам, просто ми прави огромно впечатление в какво патриархално йерархично общество сме възпитани всички ние и как предразсъдъците са част от нас без го осъзнаваме.
Щом разберат, че имам малко дете, хората се учудват, гледат ме странно, въртят очи и следват въпроси като:
"Не е ли много малък?";
"На кой си го зарязала?";
"Мъжът ти как те пуска?";
"Ама вие разделени ли сте?";
"Как така ходиш по дискотеките" (тази така любима моя "актуална" дума);
"Ама как така идваш на парти с твоите задължения всяка седмица, пък и по два пъти понякога";
Тц, тц, тц... не ме е срам! Нямам нищо против шегите, имам чувство за хумор и самоирония, но все пак те издават вкоренените ни догми. Например: "Ама къде го намери тоя мъж?"; И ти сега кво, ходиш на танци, а той стои с детето?"; "Кво му даваш на тоя мъж, с кво си го подкупила?"; "Какво го кара да стои у вас, пък ти да си на танци?", Пие ли, сигурно си попийва, ти не му даваш?"; Съседки имате ли?" и т.н. и т.н.
Аз искам само да си представите, че той е на мое място и се питам, по-скоро риторично, той дали щеше да получи същите въпроси и шегички, щях ли аз да изглеждам героинята и уникалната жена? Не. Мъжете ходят на лов, риболов, фитнес, футбол... Колко често те чуват въпроса: "Абе, пич, кой ти гледа децата, на кой си ги зарязал?"
Става ясно, че парти клуб с танци въобще не са обичайният хабитат за една майка. Заложено е, че майките си стоят вкъщи, да си гледат потомството, да си вършат там каквито имат "задължения", за които са личностно и индивидуално абонирани. Ако някоя се отклони от стадото, гнила ѝ е работата...
За тези, които се интересуват: гледаме си детето сами с баща му. Имам огромния късмет да съм с мъж, който ме разбира и подкрепя страстта ми към танците (явно е изчезваща порода). Ходя на работа. Когато ходя на парти, не спя на следващия ден, а ставам да си гледам детето и да си върша задълженията. Ако някой се е притеснил за малкия, когато го "зарязвам" и излизам, не го оставям на улицата да рови по кофите, а вкъщи, с другия му родител. Графикът ми е изморителен много, но за сметка на това се чувствам доволна и удовлетворена.
Да си майка е най-голямата привилегия и благословия, най-трудното нещо на света, заслужаващо уважение. Но вярвам, че една жена, която е станала майка, не трябва да се отъждествява само с индивидуалността и нуждите на децата си и майчинството, за мен е важно да се съхраниш като личност със свои собствени интереси, стремежи и мечти, за да може и самото дете да развие своята индивидуалност. Защото няма по-хубаво за едно дете от щастлива и удовлетворена майка.
Така че, не съм чудовище, което е зарязало детето си на произвола на съдбата. Надявам се да съм "чудовище" само на дансинга...
Силно се надявам жените, които искат да имат хоби, индивидуалност, нещо само за тях, да не се притесняват и намират оправдания, да си извоюват това право пред обществото и мъжете си. Надявам се да има и повече мъже, които да разбират и подкрепят жените си. Особено тези господа, които имат хоби, а половинките им си стоят повече вкъщи. Защото истински заедно сме, когато ни пука дали и другият е щастлив. Така че, мили мъже, когато се приберете следващия път от фитнес, попитайте жена си какво я прави щастлива, какво я зарежда и влече, насърчете я да промени нещо в живота си, нищо че няма да е всичко перфектно вкъщи, понякога няма да е пусната прахосмукачка или изпрано или сготвено, но какво от това, направете го вие, големи равноправни хора сме, нали... или сме далеч от това? Как мислите?
Още:
Първото дете е тест за издръжливост, второто – време да помислим за себе си
