fbpx
И аз съм човек

Моят собствен дом или Ода за ремонтните дейности на „сама“ жена

16 януари 2020

Ремонтът – този малък ад! Разказвали сме ви вече какво е да ти влязат майстори вкъщи (не че вие не знаете). Сега обаче четем много смешния и задъхан текст на Мая Карова, която решава да си купи апартамент и да си го ремонтира – сама! Това е нещо като да си счупиш врата и сам да се закараш в болницата.


Лежа си аз спокойно на плажа, вече започва третата седмица от алкохолния делириум на Градина (годишната отпуска), последна трета седмица – уморена от ядене, пиене, веселби, май ми се прибира вкъщи вече. Май май да, ама не. Не ми се връща в офиса, не ми се работи. Детето отива на море с баща си, сама ще съм. Не ми се виси сама. С този да се виждам, с онзи, отчаяна, че ще срещна някой нормален и подходящ за връзка, след миналогодишната раздяла с мъж номер 2… Нещата не вървят на добре. Нещо като депресийка май ме обхваща. Скучно ми е! СКУЧНО МИ Е! Трябва нещо да измисля, да си разнообразя живота, трябва ми някаква мисия, някаква промяна, скучно ми е!

Мисля, цикля, сипвам си "облак", то вече обедно време стана, говоря си с Ади и Криси и в момент на облачно затъмнение обявявам на всеослушание: "Ще си купя апартамент, мой си, тук в квартала, няма какво да чакам аз да се появи мъж номер 3, с който да градя дом, семейство, те нормални май няма като че ли останали свободни, вече и 40 чукнах тази година, не май, ами наистина съм в депресия или кризата на 40-те, то май е едно и също, няма значение... ТА, когато се прибера от  морето ще започна да си търся апартамент, да си го изрина, да си го направя по мой си стил и… да се кротна вече. Последните 15 години 6 квартири смених (къде квартири, къде при мъж номер 1, квартири, мъж номер 2, сещате се...)

Прибираме се от морето, не ми се пие вече, черният ми дроб е пред разпад. Избистрям си акъла и започвам да търся аз по обявите апартамент за продажба. Ама не къде да е, а в „Квартала“. Цените са умопомрачаващи, викам си нищо, кредит ще ми дадат, с моето безупречно минало, скачам с двата крака в играта и се започва одисеята с брокерите. 

Значи, с най-голямо уважение, ама това брокерите са си… отделна порода. Разглеждам обяви – двустаен Докторски паметник, Оборище, хубаво, знам ги до болка, и района, и всичко. Звъня за оглед: то не било Докторски паметник, ами Сточна гара, то не било Оборище, ами там някъде след Подуене, срещу гарата. А, бе, хора, как не ги научихте тези райони?!

Нищо, ще им подаря по една карта на София, сигурно работят със старо райониране хората. Както и да е, аз не бързам, нали търся, само ако изпадне нещо изгодно. НЕ БЪРЗАМ! И така след 4 седмици и 20 огледа, запознанства с различни индивиди, попадам на моя бъдещ дом. По принцип не съм претенциозна, ама знам какво търся, все пак съм строителен инженер, не можеш да ми пробуташ панелка за 2000 евро/ квадратен метър в Оборище. Та, намирам аз моя мечтан дом и минаваме по бързата процедура, оферта, контра оферта, предварителен, окончателен, 298 документа за банката... Ако бях осиновена и рождените ми родители се окажат финансови магнати, предпочели кариерата пред дете, или случайно някакво наследство от далечна баба, завещала ми милиони, е тези от банката щяха да ми го кажат! Ама за съжаление ТЦЪ, никакъв шанс, явно ще се тегли кредит! Започна се едно тичане по институции и се разхождам аз с раница с документи, но в крайна сметка вече сме средата на октомври и държа в ръцете си така бленувания нотариален акт. Браво, бе, да се започва! Няма време за губене, макар че по принцип НЕ БЪРЗАМ! 

Готово, хайде с ролетката да мерим и да започвам да чертая, да си правя проекта и да започвам с ремонтните дейности, да се приключват и да се нанасяме. Толкова хубаво, около нас приятели, съседи, кръчмата точно срещу нас… ох, нямам търпение!

Първи вариант, втори вариант, една нощ не спя, за да си чертая, втора не спя, върнах се към студентските години, ох, колко хубаво беше…. Ама и сега си е добре, правя си моя проект! След 498 итерации на проекта, остойностена количествена сметка, с ключовете в ръка, отиваме с мъж номер 1 (бившия и баща на детето) и техническия на обекта.

Ох, ами кой ще го прави? Митко, как кой! Митко го познавам от 1994-а, когато ни приеха заедно в Строителния, после във ВИАС, той това си работи, под ръка ми е, имам план! Само него мога да мотивирам, най-бързо да ми направи ремонта!

Предприемам следната тактика: жена му ми е много добра приятелка, съседка и си пием винце в тях и за да се махнем от тях по-бързо и той да може на спокойствие да си гледа мачовете, а да не ни слуша как кудкудякаме за деца, мъже, вино и пр., ще се мотивира бързо да ми направи ремонта, за да се изнесем в МОЯ ДОМ – там да си пием, още по-близо, по комшийски! Много съм умна!

Започва ремонтът. Трябва да уведомя съседите с бележка. Хубаво, де, ама как да я подпиша, гледам едни други от 3 етаж, са подписали сем. Едикойси. Ами аз какво –  от сем. Карови или от Мая? Ето, драмите започват. Ако подпиша Мая, ще ме гледат сама жена с дете, ама пък различни мъже идват в нас , ама ходи обяснявай, че са работници. Ами после пък сама с архитектката ми – приятелка, ама наистина приятелка, такава нормална, има си мъж, дете, ама нали ги знаете архитектите колко са малко по-така, по-различни на външен вид, да не вземат новите ми съседи да си помислят, че пък съм от новите, джендърите... Не, не става, подписвам сем. Карови и това е! Все пак аз и детето сме си семейство, пък ако ще търсят после мъж да се запознават с него, да го търсят; ако го намерят, още по-добре, да ми го покажат – и аз го търся!

В апартамента има останали хладилник, печка и подобни, трябва да се изнесат, за да започва къртенето. Приятелка и гаджето ѝ ще ми помагат да изнесем хладилника. Друг мъж не ни трябва, тя все пак е всеки ден във фитнеса от 6.30 до 8.00! Почваме да се мъчим ние с тъпия хладилник, няма братче. Отсреща на площадката се отключва и се появява една прилична, достолепна бабичка, викам си край, айде започнаха проблемите, още не съм готова с ремонта, още не съм се нанесла...

Запознаваме се културно с нея, тя: "А, бе, младежи, да ви помогна с този хладилник? Ние: "Е, не, благодарим, няма нужда, ще се справим!" И докато отговаряме, бабата нарами хладилника и го изнесе. Аз и Весето гледаме като изгърмяни, с отворени ченета, бабата потупва ръце и изръмжава: "А, бе, вие, днешните, за нищо не ставате!"

Прибираме се в апартамента и се заключваме. Малееее, КГБ-то е срещу нас! Не ми трябва СОТ, не ми трябва видео наблюдение, тази сигурно ще ми води и график и ще телефонира на майка ми кога, кой, какво… После се сещам, че аз съм на 40, детето на 11 и след има-няма 5 години точно от това ще имам нужда – от живо наблюдение за тийнейджърските купони! Баси, уцелих шестица от тотото с тази баба! Виктория да му мисли!

Започвам да следя черни петъци за плочки, гранитогрес, обзавеждане, чертая новото ел. разпределение. А ако не можеш да чертаеш на Аутокад, как си правиш ремонта? Ами как се разбирате с майсторите кое, къде, как да направят? В шах съм, 567 ревизия на проекта. Идва архитектката, приятелката ми, онази малко шантавата, да доуточняваме детайли по кухненския бокс. Любезна, тактична, направо с бутонките ми влиза и обяснява, че така не може и не трябва да бъде направено и АЗ КАКВО СЪМ МИСЛЕЛА???

Във втора фаза съм, рева. Трябва ми вино. Трябва ми много вино, ох, ще се откажа. Ще го продам и ще си остана в квартирата, не мога повече! Ремонт, „сама“ да правя. А аз си го представях лесно, няма мъж, който да ти спори какви да са ти плочките в банята, даже не трябва и да спорим дали да има писоар, или не. Няма той да ми определя къде да ми е телевизорът или какъв цвят да ми е кухнята. Лесно е. Да, ама не! Излизам, трябва ми много вино! Трябва да мисля и да взема решение какво да правя с НАЦИОНАЛНИ ОБЕКТ!

Архитектката ми изпраща 615 ревизия на проекта. Викам си, ок, добре, хайде, ще се стягам и ще го довърша. Пращам го на техническия, той ми иска вече собственоръчно да се подпиша, че повече промени няма да има. Ами ще ти подпиша, ама онази лудата, другата като мен, праща и нарежда: "Като вземем да поръчваме кухнята, и това малко ще пипнем и онова." Ох, ще умра! Трябва ми вино. Подписвам му, а той понеже ме познава, ми изпраща за добро утро снимки на изринатия апартамент, който прилича на швейцарско сирене. Леле, май са изкъртили малко повече, отколкото трябва! Във фаза 3 съм – май трябва надлъжно вените да срежа и да не се мъча повече. 

Нищо, ще се замаже и ще стане. Има време, аз нали не бързам! 

Изпращат ми кухнята остойностена! Дъното! Трябва да си продам единия бъбрек! Няма друг шанс! Ама без бъбрек ще мога ли да пия вино? Ама защо ми е кухня всъщност? Кръчмата е под нас, тийнейджърката и без това не иска да яде готвени неща. ТОВА Е! Не ми трябва кухня, няма да я правим. Само винарна ще направим. Ох, пак промяна в проекта. Не, техническият ще ме убие, не мога да променям вече, подписах се. Отивам да търся желаещ да си купи бъбрек! 

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross