Вдъхновена от текстовете От маратона по преяждане до 4-те златни медала и Да, синът мие насилник, Мирослава Илиева ни писа, че най-после се осмелява да разкаже една дълго премълчавана история, свързана с вербалното насилие над децата с наднормено тегло.
Децата в училище ме наричаха Ракиши. Сещате се, оня от кеча. Проблемът е, че само аз имах прякор на кечист, без да съм особено добра в този спорт. Да, много пъти се биехме момичета срещу момчета, дори веднъж изкъртихме вратата на класната стая, но не това беше причината да ми викат Ракиши. Причината е, че в училищните ми години, преди гимназията, бях дебело дете.
В случаите, когато ядосах много някого, са ме наричали маторица, бишка, плондер. Както сами виждате, кюфте е най-милият комплимент, който можеш да получиш, ако си дебело дете. А Ракиши е хем сладко, хем горчиво, особено ако си гледал кеч.
Помня, че в шести клас, когато кантарът показваше 67 кг, медицинската сестра, която ни претегляше, реши да не казва на висок глас цифрата, както след претеглянето на останалите момичета, а да я запише сама в тефтера. За всички обаче бе очевидно, че не тежа 45 кг както всички останали.
Едно от най-милите неща, които съм чувала като напомняне, че имам килограми в повече, получих наскоро в автобуса от съвсем непознати. Секси слонче. Голям комплимент за голям човек. Случвало ми се е докато си карам колелото, някой да ми каже - давай, давай, гледай каква си дебела. Все едно съм седнала да ям, а не да спортувам.
Когато бях малка и страдах от това колко тежа и как изглеждам, майка ми все ме успокояваше, че дебелите хора задължително са с добри сърца, че за всеки влак си има пътници и че костите на жените в нашия род са по-тежки. Демек не е чак толкова зле, ще го избуташ тоя живот все някак!
Успокоенията най-често не вършеха работа, особено когато имах нужда от нови дрехи и се започваше едно изнервящо обикаляне на магазините за възрастни. Защото в пети клас вече пазарувахме дрехи за възрастни и всеки път усещах гнева на майка ми от това, че имам такова тяло, което се натъпква едвам дори в дрехите за големи (без да споменавам, че всеки един панталон изискваше подкъсяване и още нерви за нея).
В пети клас беше и времето, когато отдавна не можех да нося бял чорапогащник. Буквално мразех белите чорапогащници, защото никога не ми ставаха, поради простата причина, че бяха само в детски (нормални) размери. За съжаление именно белите чорапогащи бяха част от задължителната официална униформа в училище. От един момент нататък започнах да нося бежови - за големи, заради което още повече изпъквах сред тълпата.
С годините и порастването започнах да чувам все по-рядко коментари за това как изглеждам. Оставяме настрана това, че в гимназията свалих излишните килограми, а новите ми съученици ме познаваха отскоро и не знаеха историята ми на дебело дете.
И тогава обаче усещането за това, че съм дебела, че не съм привлекателна, че трябва да спазвам диети, да гладувам и да свалям още килограми, си оставаше. Нямаше никакво значение какво виждах в огледалото, нито това, че някой ме харесваше или ми правеше комплименти. Вътрешно знаех, че съм дебела, и никак не се харесвах.
Усещането, че не изглеждам добре, си беше добре отгледано и живееше с мен без значение какво показваше кантарът. Всичко, което съм чула и преглътнала заедно със сълзите си като малка, го помня и си нося травмите от това и до ден днешен. И ми трябва само една дума - без значение по чий адрес - за да се върна отново в онова тъмно и неприятно място, където бях различна по кофти начин.
Междувременно всички обиди, подмятания и коментари през годините ме научиха, че не е редно да ям пред други хора, без значение дали приятели или непознати. Дебелите не бива да ядат, още по-малко пред хора, мислех си аз. Затова и до днес когато видя дебел човек с баничка или кифла в ръка, ми изскача мисълта, която не исках да изскача в чуждите умове, ако ме видят да ям - ето затова изглеждаш по тоя начин, понеже тъпчеш като свиня.
Нямах нужда да виждам моя укор в чуждите очи. Обидите, с които се жигосвах всяка сутрин, поглеждайки тялото си в огледалото, ми бяха достатъчни.
Любимата ми приказка като малка беше за мечката и лошата дума. Сещате се - мечката имала лош дъх, ловецът ѝ го казал и това я заболяло повече от раната, която той ѝ бил нанесъл по-рано. Е, и аз преживях нещо такова. В ролята на мечката естествено бях аз, а ловецът бе първият ми учител по народни танци.
Докато правехме загрявка в една малка и ужасно тясна стая, без да искам ритнах момичето зад мен. То се оплака, че съм я ритнала и я е заболяло, а коментарът на преподавателя на всеослушание беше – ми как няма да те заболи, тя е като танк. Отбелязваме в списъка с подходящи обиди и танк.
Разрушителният ефект на обидите и подигравките, които човек получава в период, в който самият той не е наясно кой е и какъв е, когато още не се е изградил като личност, е че започват да оформят начина, по който самият той се възприема.
В един момент не исках да участвам в игри с тичане, защото знаех, че съм по-бавна и ще съм загубенячка, ще съм дебеланата, която не може да стигне топката бързо и затова все губи. Не исках да ходя с приятелки на басейн, защото знаех колко лошо ще се чувствам от начина, по който изглеждам с бански… Как ще ме гледат другите и ще се правят, че не виждат колко съм огромна.
Често хората си мислят, че дебелият човек е дебел, защото се тъпче с храна. Но не продължават със задаването на въпросите. Защо този човек се тъпче с храна? Какво се е случило с него, с родителите му или близките му, за да се налага да компенсира нещо, което му липсва, с ядене? Дали празнината във взаимоотношенията му с някого не го кара да запълва празнотата в стомаха си с твърде много от всичко, което види на масата, в хладилника или в магазина?
Храната е най-лесният и достъпен начин да си запълниш емоционалната празнота. Особено когато и за голяма част от бабите и майките ни това е най-прекият начин да изразят обичта и загрижеността си към нас - като ни готвят по 3 манджи и на всеки кръгъл час ни питат “гладна ли си?”.
Една приятелка наскоро ми каза, че не е знаела за съществуването и разликата между емоционален глад и физически глад. Е, аз също не го знаех. Допреди 2 години нямах представа, че те съществуват и че се усещат различно, защото аз дълго време не усещах нищо повече от емоционален глад, който бърках с физически. За мен всичко беше глад в стомаха, който изискваше запълване до краен предел.
Дебелината всъщност е само външното проявление на наслояването на болка и тъга в душата на човека. И не е толкова лесно да последваш съвети като - направи диета, спри да ядеш сладко, започни да спортуваш. Всички лесни съвети, които раздаваме на близки и познати, “борещи” се с килограмите, не вършат работа, а само замитат под килима по-важния въпрос - Как се чувстваш?
Всяко едно подобно лесно на пръв поглед “решение”, дадено под формата на съвет, отнема единственото лекарство на страдащия човек, опитващ се да намали болката си именно с храна. Предприемането на някоя от тези стъпки-решения би означавало да загуби едничкия комфорт, едничката топлина, пък макар и в претъпкания стомах, който има.
За съжаление ситуацията не се е променила много през последните 15 години. Наскоро ми се наложи да водя разговор с по-малката си сестра, по повод нейна съученичка с наднормено тегло. Ама защо яде толкова? Ама тя само шоколади яде. Виж я каква е дебела. Това беше единственото, което имаше да ми каже тя по отношение на съученичката си. Сестра ми мразеше това момиче, защото е дебело.
Тогава аз преживях отново детството си, аз бях онова момиче, а сестра ми говореше за мен с думите на всички останали вербални насилници и въобще хора, които са ме сочили с онзи подигравателен поглед и са шушукали за мен. Не ги обвинявам. Децата са просто отражение на думите и действията на възрастните, а възрастните, както знаем, също не си пестят критики и обиди, когато видят някой различен, особено пък дебеланко.
Често самите родители правят грешката и влизат в ролята на първия насилник, който обижда (с цел мотивация), прави си шегички с външния вид и теглото на детето и допринася то да се чувства отритнато, неприето, нехаресвано, повредено. А това се превръща в сериозен проблем, който като снежна топка, търкаляща се по склон, набира все повече инерция и добива огромни размери. Детето пораства без да се харесва и се превръща във възрастен, който също не се харесва. А това му пречи във всяко едно отношение - от училище, до работа, взаимоотношения и т.н.
Оттук сценариите могат да бъдат много различни - убеждавам се в това и след като гледах филма “Прасето” на Драго Шолев. Обикновено родителите не приемат прекаляването с храната като симптом на проблем, учителите се правят, че не забелязват агресията между децата, а самите деца… те просто копират моделите на поведение и си намират лесна жертва, върху която да излеят агресията, която преди това някой е излял върху тях (без значение дали родител или някой от по-големите).
Скъпи родители, ако имате пълно хлапе или просто видимо различаващо се…. Какви глупсоти говоря. Скъпи хора, ако имате дете или общувате с деца, грижете се за тях повече от - ето ти вечерята, сядай да ядеш, гладен ли си, яде ли, добре, отивай да си учиш уроците и т.н. Говорете с него, поинтересувайте се в какви отношения е със съучениците си и бъдете негов приятел, а не първият му враг. То има нужда от вас, защото си няма никой друг и въобще не вярва на себе си, че си струва!
Всъщност казаното по-горе важи за всяко дете. Защото няма дете и човек, който да не се нуждае от обич, внимание и грижи.
Знам, че темата е доста широка и сложна. Че моята история е капка в морето от истории на дебеланковци, всеки от които е чул поне една обида, изял поне един ритник и преглътнал поне веднъж срама и унижението, заради външния си вид. За съжаление живеем в общество, където ако си с нещо различен - ставаш обект на подигравки: жираф, дъска, ушко, цайс, кюфте… Все някой ще се хване за нещо и ще направи живота ти ад, който не свършва със завършването на училище, а си стои до живот.
Напълно наясно съм, че темата е болезнена, тежка, но и дълго време замитана под килима. Именно това са признаците, че има нужда от говорене и разказване на истории. И ако нищо в този текст не ви е докоснало, то си спомнете за онзи пухкав приятел или приятелка, за дебелото дете от входа, за хлапето в училище, което наричаха свинчо.
Спомнете си за мен, за Ракиши, за мечката и лошата дума. И не оставайте безучастни, когато видите как едно човешко същество обижда и наранява вербално или физически друго човешко същество. Всички сме различни и никой не заслужава да страда, заради това.
Благодаря ви!
По темата:
