Говорили сме вече много пъти за следродителната депресия, но някак сме свикнали, че щoм минем по пътя с първото дете, със следващото е по-лесно. Само че изобщо не е така, предупреждава ни със собствената си история за Washington Post Даниел Кампоамър. Грижете се за себе си и не се притеснявайте да помолите за помощ. Няма нищо срамно в това да кажеш "Пичове, дайте едно рамо, не се справям!" Понякога "геройството" носи големи щети.
След 4 години, 3 спонтанни аборта и една извънматочна бременност на света се появи второто ми дете, за което бях копняла. Въоръжена с 4-годишния ми родителски опит, ми се струваше, че съм много по-добре подготвена за живота с новородено, отколкото първия път. Оцелях през безсънните нощи, справих се с ужасните температури, предшестващи пробиващите зъби, и се научих как да се справям с ирационалните страхове, които те връхлитат, когато се грижиш за абсолютно безпомощно човешко същество. Изплувах от следродилната депресия, овладях кърменето. И се научих да разбирам бързо кой родителски съвет ще ми свърши работа и кой - не.
Когато тричленното ни семейство се увеличи с един, просто знаех, че ще се справя. Не се чудех защо болничният персонал ми позволява да си тръгна от болницата с бебе в ръце. Дори не ме интересуваше, че нямах второ парти за новото бебе или че приятелите не ми бяха оставили неща за хапване в хладилника, които да ме посрещнат след болницата, както първия път. Случвало ми се е вече, правила съм го.
Осем месеца по-късно докато плача на кушетката
в кабинета на психиатъра ми и си признавам за първи път на глас, че не мога да се справя с две деца, бях принудена да разбера колко съм се объркала.
“По време на второто майчинство приятелите и семейството обикновено очакват, че жената е овладяла тази смяна на ролите и по тази причина не се интересуват толкова, не предлагат толкова често помощ или не празнуват дребните моменти така, както се прави с първото бебе”, обяснява Джесика Зукър, психоложка от Лос Анджелис, специализирала се в репродуктивно и майчино психично здраве. “Ако още първия път майката се е справяла добре в определени ситуации, то се предполага, че същото ще е и с второто дете.”
С първото дете хорските приказки ни подготвят и информират за трудностите на това да си родител: “Животът ти ще се промени!”; “Няма как да си съвсем подготвена!”; или дори “Край с живота ти!” - тези са най-разпространените.
Но тогава има и повече хора, които предлагат помощ. Ако неизказаната (а понякога и изказана) представа за живота ми като майка, беше “Това ще е много по-трудно от всичко и вероятно няма да се справи добре”, отговорът на хората покрай мен, които ме обичат и подкрепят, би бил
“Тук сме да ти помогнем, за да не потънеш.”
И когато това, че имам бебе не ме унищожи и не прекрати живота ми - напротив, даже кариерата ми процъфтя и преместих семейството си от Сиатъл в Ню Йорк, за да започна работата на мечтите си към онзи момент - предложенията за помощ се изпариха. От кариера на фриленсър станах редактор на пълен работен ден, докато едновременно с това родих и отглеждах дете. Писала съм за следродилната депресия, за загубата на бременност, както и за всеки хубав, лош, скучен или зашеметяващ момент между двете, докато записвах часове за педиатър, ходех на семейните вечери в детската градина и се наслаждавах на вечери навън с партньора си.
Отстрани изглеждаше, че "имам всичко". Какво можеше да се обърка с още едно дете, когато вече съм работеща майка?
Отговорът, стана ми ясно, е уловка. Уловка, за която си мечтала и си си я представяла, и си я планирала, и си я обичала – но уловка, която разпердушинва внимателно изградената машина, която ти помага да запазиш психическото си здраве като майка на едно дете.
Лепкавите пръсти на следродилната депресия
ме хванаха по-бързо от първия път - или може би аз забелязах по-рано. Чувството за безпокойство беше по-свирепо, заплашващо да ми прекърши гръкляна, когато 5-седмичното ми бебе беше диагностицирано с бронхиолит и прието в детското интензивно отделение. Напрежението да успея да продължа по същия начин на работа, както досега, беше толкова силно, че се тресях в паника сутрин, докато пътувах към офиса. Ставаше все по-трудно да се измъкна от леглото, да заведа голямото си дете на градина на време, да си спомня да пусна този имейл или да спазя онзи срок, да поддържам къщата чиста, да готвя, да се къпя, да бъда майката, от която момчетата ми имат нужда.
И точно когато най-много ми трябваше помощ, беше почти невъзможно да помоля за такава.
"Очакваме, че майките обожават това, което правят, правят го добре и не е необходимо да молят за помощ или дори да разкриват, че имат нужда от такава", обяснява Зукър. "По същата причина много често обкръжението им не мисли, че трябва да попита "Как се справяш?", "Как се чувстваш?", "Мога ли да направя нещо за теб по време на този изключително важен момент от живота ти?" Ще е хубаво, ако казваме тези неща по-често."
През първата годинка на сина ми имаше една жена – също майка на две деца – която ми носеше топла храна.
Аз потъвах, но бях решила да си потъвам тихо,
за да се държа на положение пред хората, така че онези, които преди години ми казаха, че с живота ми е свършено, да не се окажат прави. Партньорът ми, който работеше 12-часови нощни смени по 60 часа седмично, си мислеше, че съм просто изморена като него. Не забеляза, че се опитвам да се боря с нещо повече от обичайното изтощение по време на първите месеци на бебето, повече от болките на следродилната депресия, повече от обикновените раздразнения на родителството.
Не се справях на работа, не се справях вкъщи. И след като ме приеха в болница с паник атака, с партньора ми осъзнахме, че ако не поискам помощ, ако не призная, че ми е трудно да се справям с живота като майка на две деца, следващата вълна ще ме завлече към дъното.
Отне ми месеци да си намеря психолог, който би работил с нов пациент. Продължих да изпускам сроковете в работа и след като работодателят ми не можеше повече да удовлетворява нуждата ми да работя два дни седмично от вкъщи, за да се грижа за синовете си, напуснах.
Предписаха ми антидепресант, насочиха ме към психолог
и след като останах без работа на пълен работен ден от 4 години насам, можех да отделя повече време, за да се концентрирам върху себе си и само върху себе си.
Здравната ми осигуровка, възможността да получа медицинска помощ и подкрепящият ме партньор също свършиха работа. Всичко това са привилегии, заради които успях да стигна до спасителната лодка, която ми се предложи. Месец след първия рожден ден на сина ми, най-сетне чувствам, че мога да дишам. Че животът ми като майка на две деца не е краят на всичко, което познавам, а началото на нещо много по-хубаво.
Осъзнах, че това е двупосочна улица: ние, майките с две деца трябва да запомним, че да помолим за помощ не е точка срещу нас. А тези, които ги е грижа, не трябва да чакат да признаем, че имаме нужда от подкрепа, преди да я предложат, без значение дали е първото ни бебе, или третото. Ако наистина е нужно цяло село, за да се отгледа дете, трябва да се сещаме колко е важно това село, когато семейството ни се разраства.
